Лисабон – ден втори

Реално този ден беше прекаран почти изцяло извън Лисабон, но пък местата, които видяхме си заслужават, когато сте в града, та ги включвам към него.

Още от първия път, когато Лисабон се появи в полезрението ми, Синтра и замъците на това малко градче станаха задължителни за разглеждане. Тъй като имахме малко време за това пътуване и след кратко умуване, реших че най-добрия начин за обикаляне на всичко ще бъде с организирана екскурзия. По принцип може да си отидете сами, от Лисабон има влак, който пътува около час, но за нас не беше вариант, поне този път.

Обиколката я взех от сайта Get Your Guide, ползвала съм го и преди и препоръчвам. Ето това е нашият вариант, като има още няколко възможности. Исках хем да видим двореца Пена (Pena), хем Кинта да Регалейра (Quinta da Regaleira), хем Кабо де Рока, хем Кашкайс. E, оказа се невъзможно, та се наложи Кабо де Рока да отпадне. В нашия случай това се оказа добър избор, тъй като времето беше толкова отвратително, че сигурно на скалите щеше да ни отнесе вятъра…

Но всяко нещо по реда си!

Пътуването ни започваше от площад Росио, който е най-оживеният в града. От двете му страни има два барокови фонтана, а в центъра – монумент, извисяващ се на 27 м. Състои се от пиедестал с мраморни алегории на Справедливост, Мъдрост, Сила и Скромност, качества описващи крал Дом Педро IV, чиято статуя стои на върха на паметника.

През 19 век площадът е покрит с паветата, които виждате днес. Дизайнът е специален за Португалия, може да се види дори в бившите ѝ колонии от Рио де Жанейро до Макао.

На северната част на площада се намира Националния театър, нео-класическа сграда, построена през 1840-те. Портика е с шест колони, първоначално намиращи се в църквата Свети Франсис, която е разрушена от голямото земетресение през 1755 г.

Трябваше да сме тук в 8 сутринта, така че имахме възможност да го видим, доста празен, както и района, окъпан в красивата светлина малко след изгрев. Тъй като беше валяло скоро дори имаше дъга.

Събра се навреме групата за Синтра и тръгнахме към автобуса, като по пътя минахме покрай гарата Росио. Изглеждаща повече като театър или богато украсен дворец с арки във форма на подкови, тази монументална сграда в стил нео-мануелин, се намира между площадите Росио и Рестурадорес и е построена по време, в което на гарите се е гледало като на храмове на технологията.

Френско-швейцарския автор Блейс Сендрар нарекъл гарите „най-красивите църкви в света“ и тази е чудесен пример за това. От нея се хваща влака за Синтра, та ако решите да пътувате самостоятелно, ще я видите и отвътре.

След малко повече от час пристигнахме и в Синтра, където започна леко да вали, а при изкачването ни към първата ни спирка – двореца Пеня, стана направо порой… Пътят към двореца е изключително тесен, с много и големи завои, както и сериозен наклон. Нямам идея как е позволено такива големи автобуси да се движат по него, но в нашия случай това беше късмет, защото иначе щяхме да бъдем вир-вода. Aко пътувате самостоятелно, от Синтра може да стигнете до двореца с автобус 1253 или 435 от гарата, за около 20 минути. Друг вариант, разбира се, са такси или пеша, въпреки че не препоръчвам последното. Ще изгубите прекалено много време и сили.

И така, някъде около 9.30 ч. се представихме пред входа на двореца Пеня, умрели от студ, под пороен дъжд и с много лошо предчувствие за деня, който ни очаква. Билетите струват по 14 евро, а за деца между 6 и 17 години – 12.50 евро.

Националният дворец Пеня се откроява като перлата в короната на хълмовете на Синтра. Заобикалящия парк, в хармония с магическия характер на двореца, ви кара да се изгубите в мистериозната атмосфера.

От входа, където се продават билети до самия замък има не повече от 10-15 минути пеша, като ако желаете може да ползвате и бусче, но за нас беше добре дошло да се разтъпчем и стоплим малко.

Историята на това магическо място датира от 12 век, когато тук се е намирал параклис посветен на Девата от Пеня. На същото място крал Мануел I поръчал строежа на манастир.

Земетресението, което ударило Лисабон през 1755 г. почти напълно разрушил манастира. Въпреки това, той останал действащ почти век по-късно, до 1834 г, когато, след премахването на религиозните ордени в Португалия, бил изоставен.

Две години по-късно, кралица Мария II се омъжва за Фердинанд Сакскобурготски, принц и племенник на крал Леополд Белгийски. Според брачния договор, Фердинанд получил титлата крал-консорт. Той бил един от най-ерудираните мъже в Португалия през 19 век и скоро след пристигането си се влюбил в Синтра. Така, от собственото си наследство, купил манастира, както и заобикалящите го земи.

Първоначалния проект бил да се възстановят земите като лятна резиденция на кралското семейство, но ентусиазма му довел до построяването на дворец. В сградата могат да се видят мануелински и мавърски влияния, които заедно създават илюзия, напомняща за приказките от „Хиляда и една нощ“.

След смъртта на кралица Мария II през 1853 г., Фердинанд се жени за Елиза Хенслер, оперна певица и графиня на Едла.

Втората фаза на обитаване на Пеня от кралско семейство е при крал Карлос I и кралица Амели. Те прекарвали част от лятото тук, преди да се преместят в цитаделата в Кашкаис.

Кралица Амели била в Пеня, когато получила изненадващите новини за обявяването на република на 5 октомври 1910 г. и от тук тръгнала за Мафра, където се срещнала с останалата част от семейството и заедно заминали за Гибралтар.

Дворецът Пеня е обявен за национален паметник през 1910 г. и е сред най-важните забележителности в Синтра, обект на ЮНЕСКО от 1995 г.

Трябва да ви предупредя, че в Пеня, а и в цяла Синтра имаше огромни опашки, нещо, което срещнах почти във всеки музей и забележителност в Лисабон. Наистина неочаквано и неприятно големи бяха, почти успяха да ми помрачат настроението. На места се чакаше повече от половин час, натъпкани в доста тесни и неприятни коридори и залички.

Обиколката на двореца започва от Монументалната порта, представляваща триумфална арка, по която могат да се видят характеристики на архитектурния стил на 16 век, същия век, в който е започнал строежа на манастира.

От двете ѝ страни има място за караула, близки на тези в Кулата Белем, а фасадата е покрита с релефи с диамантена форма, имитиращи лисабонската „Каса дос Бикош“. Веднага след портата има падащ мост, по който може да се стигне до по-горните вътрешни дворове.

Следваха първите опашки, както и изключително динамичното редуване на слънце и дъжд, което щеше да ни следва половин ден. Никъде другаде не ми се е случвало да вали по този начин – около минута проливен дъжд, после пече ярко слънце и така безброй пъти 🙂

В първия двор се намира една от най-големите забележителности на Пеня – портата на Тритон, тя е входа за крилото, наречено Новия дворец.

Тритона е митологично чудовище, което е полу-човек, полу-риба. Точно както чудовището, портата също е разделена на воден и земен свят. Водния е на долния етаж, нео-готическата арка е украсена с корали, които поддържат три раковини, върху които е седнал Тритон. Над тях преминаваме в земния свят, който е показан чрез дърво, излизащо от главата на Тритон, сред лози, които покриват изпъкналите прозорци.

От тук има прекрасни гледки към двореца и заобикалящите го хълмове:

След поредната опашка влязохме в двореца, като обиколката започва от Мануелинския манастир. Маршрута, по който се разхождате е бил запазен само за кралското семейство до 1910 г., като освен това тази част е била входа за монасите към манастира. Фердинанд II преобразил входа за да направи двойно стълбище.

Строителството на манастира започнало през 1511 г. и ясно отразява скромната религиозна общност, живяла тук. Малкото пространство допринася за интимността на резиденцията на Фердинaнд II, идеално вписваща се в концепцията за уединение и комфорт, специфични за 19 век.

Може да видите галерии, отварящи се в централен, квадратен вътрешен двор, през обли арки на долния етаж. Стените са покрити с различни видове плочки с геометрични мотиви.

Тук беше най-досадната опашка, запълваща изцяло коридорите покрай двора, преди да влезем в стаите.

Дворецът е голям и може да се разгледат доста зали, по-малки и големи, така че ще ви разкажа само за най-интересните.

Спалнята на Фердинанд II е главната спалня на Пеня. Първоначално той е планирал неговите и на кралицата покои да се намират кулата Турет в Новия дворец, но Мария II умира преди крилото да бъде завършено. Овдовелият крал решава да остане в стария манастир, обитавайки стая, гледаща към Мавърския замък.

По-късно, Фердинанд, който винаги се водел по новото и нетрадиционното, нарушил вековната традиция и започнал да дели спалнята си с бъдещата му съпруга. Внуците му останали по-консервативни и делели стаите. Крал Карлос оставил тези покои за Амели, а той заел бившите слугински стаи на долния етаж.

Украсата на стаята е от боядисан гипс в стил нео-мудехарски стил.

Следва Кабинетът на кралицата, който е служил като стая на графиня Едла преди, по-късно да стане офис на кралица Амели. От това време е останало бюро, на което тя е пишела кореспонденцията си. По-навътре в залата има дървени шкафове и мейсенски порцелан, които са тук от времето на графиня Едла.

В дневната стая може да видите единствения стенопис с фигури в целия дворец. Загатвайки за ислямската архитектура (особено Андалусия), тавана е поръчан от Фердинанд на Паоло Пици през 1854 г.

Перспективата създава илюзията за по-широко пространство от физическите ограничения на стаята. По картушите над прозорците се виждат гледки от самия дворец, който по това време, все още е бил в строеж. Класическата португалска мебел се намира на същото място още от завършването му.

Зелената стая е първата, която е била изрисувана, като не е променяна от тогава. Служела е като предверие към дневната, и в нея има четири бюста – на Педро V, Луис Орлеанска,кралица на Белгия, Чарлс Албер, крал на Сардиния и алегория на Зимата.

Голямата зала е най-внушителната в двореца Пеня. Известна и като Билярдната зала, тази стая е била най-голямото пространство за почивка и социализиране в двореца. И билярдната маса, махната през 1940 г. и масите пред диваните и огледалата, са създавали релаксираща атмосфера в стаята. По рафтовете над диваните може да видите колекция от японски и китайски порцелан, принадлежала на Фердинанд.

Еленската зала е била мястото, на което са се провеждали банкетите, често срещана в германските романтични замъци и показваща едно от заниманията, ексклузивно за богаташи – лова.

Това е последната зала, която се разглежда, преди да излезете от двореца. След това може да видите параклиса, както и да се разходите по терасите. На излизане беше слънчево, а точно десет минути след това се изля порой, отново.

От двора може да се стигне до параклиса. Главният му олтар е от бившата църква на манастира, направен е от алабастър и варовик от района, между 1529 и 1532 г. Забележителен е витража, добавен от Фердинанд II, на отсрещната страна на сградата, датиращ от 1840 г., малко след като започнал строежа на двореца. Изработен е от известно ателие за витражи в Нюрмберг.

В двореца прекарахме около 2-3 часа, като на тръгване времето се беше пооправило, но затова пък и опашките по алеите бяха в пъти повече.

Слязохме с автобуса в самата Синтра, където ни оставиха свободно време за разглеждане и обяд.

Синтра е красиво градче в полите на планина със същото име. Още от древността е била място, на което всякакви хора, преминаващи през Иберийския полуостров, са избрали да живеят.

През 12 век, Дом Алфонсо Енрикес, първият крал на Португалия, превзел Мавърския замък, а по-късно неговите наследници построили ваканционни резиденции тук.

Синтра е била много харесвана от крале и аристократи като място за почивка, както и възхвалявана от писатели и поети като лорд Байрон, който я описва като „величествен рай“. Синтра е богата на къщи и имения, някои от които се дават под наем и можете да отседнете в тях. Трябва да се отбележат и сладкарските изделия, с които града е известен, особено travesseiros (бутер пасти, пълни с сладък яйчен крем) и чийзкейка, който, според стари документи, се е правел още през 12 век.

Тук, както и в Лисабон, може да намерите магазинчета на известната верига Fabrica da Nata, които произвеждат едни от най-вкусните десерти nata, които съм пробвала. Препоръчвам да пробвате, особено топли, само внимавайте, че аз сериозно се опарих от горещия крем.

Дойде време да тръгнем и към последната ни забележителност, която щяхме да посетим в Синтра – Quinta da Regaleira. До него ходихме 10-15 минути пеша, отново през красивия район на града.

Дворецът Регалейра е най-голямата сграда в комплекса и дава името на района Кинта да Регалейра. С помощта на италианския архитект Луиджи Манини, Карвальо Монтейро, собственика и инициатор, трансформира 4 хектара имот в дворец, заобиколен от богати градини, езера, пещери и впечатляващи структури, места с алхимически и масонски значения и символи. Оформил мястото със смесени влияния от романската, готическата и мануелинската архитектури.

Може да се разгледат както двореца, така и градините, като ние имахме време само за малка част от тях.

Навсякъде е пълно с масонски символи, като най-известната част на Регалейра е „Кладенецът за посвещение“. Бил е използван за ритуали за посвещение и представлява спираловидно стълбище, стигащо до покрит с плочки под, на който се вижда кръста рицарите Тамплиери, символ и на масоните. Преди обаче да слезете в него, трябва да изчакате поне 40 минути на огромна опашка, а през цялото време, докато сте вътре ви подканват да бързате.

След като стигнете до дъното, има два тунела, по които може да минете. Единия води до изход под част от градините, а другия се разделя на три различни по-малки. Един от тях води до втори кладенец, по-малък, наречен „Недовършения кладенец“. Той е доста по-малък и без украси, а стените му напомнят много повече на истински кладенец.

Из градините има много красиви местенца, стига да имате време да ги разгледате 😉

За съжаление, не успяхме да влезем в самия дворец, но сградата отвън също е доста впечатляваща. Като цяло, за мен, комплекса е задължителен за посещение, въпреки опашките и чакането. Цената на билета е 11 евро, за деца между 6 и 17 години е 6 евро.

Както можете да си представите, доста се бяхме изморили след цял ден обикаляне, така че малката почивка и пътуване с автобуса, която следваше, ни дойде идеално. Имахме по програма да разгледаме още едно градче – Кашкайс, което се намира на брега на океана и е един от най-големите курорти на Португалия.

Кашкайс е бил традиционно рибарско селище, което се е развило сериозно през 14 век, когато бил важна спирка за корабите на път за Лисабон.

Въпреки това, чак през средата на 19 век, когато плажуването става популярно, градчето става модерен летен курорт. Главната сила зад тази трансформация бил крал Дом Луис I, който, през 1870 г., превърнал Цитаделата в лятна резиденция на монарсите. Примера на краля бил веднага копиран от аристократите, които построили дворци и красиви вили, където прекарвали горещите месеци.

Нямахме много време за разходка, а и целия център на града беше затворен заради спортно състезание. Не ни остана друго освен да се приберем към Лисабон, като си признавам, че бях доста изморена.

Пътя беше около час и малко, така че взех глътка въздух, преди да намерим място за вечеря и да направим кратка разходка из красиво осветения град, преди да се приберем към нашия квартал Алфама и квартирата.

На по-горните снимки виждате Пласа до Комерсио, един от най-красивите площади в Европа, излизащ на огромния естуар на река Тагуш. Преди ерата на масовата авиация, това е било първото място, което пристигащите по море са виждали.

В центъра на площада и гледащ към реката, се намира статуя на Жозе I, възседнал коня си.

Тук се намира и Триумфалната арка, на която дори може да се качите. Символизира прераждането на Лисабон след трагедията на земетресението, пожара и цунамито, които разрушили всичко наоколо.

Из цяла Алфама е пълно с Фадо заведения, но по обективни причини (детето) ние не можахме да ги посетим. Все пак дори само да се разходите по улиците ще усетите атмосферата и ще чуете музиката.