Днес вече се чувствах малко по-добре за голям късмет, защото за този ден бяха единствените билети, които бях купила предварително – тези за мината Величка.
Солна мина „Величка“ е мина за каменна сол в град Величка, на около 15 км от Краков. От тринадесети век до 1772 година заедно със солната мина „Бохня“ е част от Краковските солници.
Ние бяхме с кола под наем, като бях видяла, че около мината има доста паркинги. За наш късмет, хора почтии нямаше, паркингите бяха празни, така че си намерихме място точно срещу входа.
Билетите ни бяха за 10 сутринта, като трябваше да сме тук 15 минути по-рано. Входа е разделен на различни коридори, според езика, който говорите, така че разгледайте къде се нареждате. Пускат ви на групи от около 40 човека. Има два варианти за маршрут – Туристически и Миньорски. Зеленият е Туристическия, а жълтия – Миньорския. Толкова е голяма, че можете да посетите само 2% от нея! Има девет нива, 245 км галерии, а най-дълбоката ѝ точка е на 327 м!
Цената на билета е 160 злоти, като е силно препоръчително да си купите билети предварително.
Добивът на сол във Величка започва още през XIII век. Солта тогава е била изключително ценна – наричали я „бялото злато“, защото е служела не само за подправка, но и за консервиране на храна. Мината бързо се превръща в един от основните източници на богатство за полските крале.
През Средновековието мината е държавна собственост и носи огромни приходи на полската корона. Около нея се развива цял град, а миньорите създават собствена култура и традиции.
Най-необикновеното във Величка е, че миньорите превръщат обикновените камери в произведения на изкуството. Те издълбават статуи, барелефи, олтари, полилеи от сол и огромни зали.
Но от всичките 2400 камери из цялата мина, най-впечатляващ е централния параклис „Света Кинга“. Посветен на легендарната принцеса Кинга от Унгария, за която се смята, че е донесла добиването на сол в Полша, след като чудотворно хвърлила годежния си пръстен в мина в днешна Румъния, само за да открие в земята във Величка, след като показала на миньорите къде точно да копаят. Днес, параклиса е посветен на чудото на Кинга, което не само удивило миньорите, но и насочило към богати солни находища, които минавали под мината.
Параклиса е впечатляващо инженерно постижение, украсено с религиозни скулптури и релефи, директно върху скалата, всичко осветено от внимателно изработени полилеи, които също са направени от каменна сол.
Можете да видите статуя в реален размер на папа Йоан Павел II, реплика на „Тайната вечеря“ на Да Винчи и още различни творби, направени от миньорите.
Разходката продължава около час и половина, два, но излизането отнема още поне час 🙂 Качването до повърхността е със стар миньорски асансьор, за който чакахме на по-голяма опашка от входа. Преживяването беше интересно, защото е доста тесен, но в същия момент отворен и се движи доста бързо.
Както можете да си представите, въпреки дългата обиколка, плана за деня изобщо не беше свършил! Следващата ни спирка беше село Залипие, музей на открито от малки къщи, богато украсени с цветя.
През 19-ти век, местните живеят в къщички, които по-скоро напомнят колиби и се отопляват с печки, чиито комини излизат директно на покрива. Това оставя неприятни черни петна от дим по стените и за да освежат поне малко интериора на домовете си, местните жени започват да боядисват с вар стените. Понякога обаче това не е достатъчно и петната от гъстия черен дим се виждат дори след варосването.
За да прикрият черните стени, жените проявяват изобретателност и фантазия и рисуват флорални мотиви върху свежо варосаните стени. С течение на времето цветните орнаменти превземат стените и таваните на къщите, външните стени и дори селскостопанските постройки.
Двете световни войни, дошли практически една след друга, почти унищожават традицията на Залипие. Жените от региона, както и останалата част от страната, оставят настрана любимото си хоби.
За щастие обичая на декориране остава в паметта на тези жени известни като залипианки и след войната те най-накрая успяват да дадат воля на артистичните си таланти.
Залипианките са насърчени и от властите на Народна република Полша да възстановят традицията си. Затова през 1948 г. е организиран конкурс от Министерството на културата и изкуството, озаглавен „Рисувана вила“. В първото издание участват 40 жени, които рисуват върху картон. Надпреварата е доминирана от залипианките, които безапелационно печелят конкурса. Оттогава насам, той се провежда всяка година в Залипие.
Това уникално фолклорно изкуство се популяризира от впечатляващата художничка Фелиция Курило. Нейната къща е била посещавана още докато тя е била жива и през годините е станала най-важното място за всеки, заинтересуван от това изкуство. Днес тя, заедно с още няколко постройки е етнографски музей. Всичко вътре е запазено непокътнато. Ние имахме късмет, защото въпреки, че трябваше да работи до 6 часа вечерта, в 3 вече затваряше и ние влязохме с последната обиколка. За съжаление тя е само на полски, нищо не разбрахме, но поне поснимах доволно.
Освен тази къща, в комплекса има още една – на художничката и поетеса Stefania Łączyńska.
В допълнение към тези две „богаташки“ къщи като орнаменти и обзавеждане, има и една доста различна като характер, колиба наречена „бедняшката къща“. Представлява няколко помещения, работилничка, жилищна част и място за животни под един покрив.
Най-дoбре е проверите работното време в сайта на музея, защото доста странно – https://muzeum.tarnow.pl/pl/node/7
Между другото времето вече беше станало изключително ужасно и при всяко вадене на телефона за снимка, ръцете ми измръзваха 🙂
Това, разбира се, не ни попречи да завършим денят подобаващо, а именно с впечатляващите дървени църкви, включени в списъка на Юнеско.
Скрити в полите на район Малополска и Подкарпачие, тези древни дървени църкви все още стоят тихо, заобиколени от поляни, върби и шепота на бавно преминаващото време. Те не са туристически магнити. Те са живи забележителности – едни от най-добрите примери за дървена сакрална архитектура в Европа.
Из всички примери в страната, осем са си спечелили статут на ЮНЕСКО не само заради красотата и майсторството си, но и заради историята си.
За съжаление, повечето бяха доста далеч от нас и нямаше как да ги вмъкнем в този ден, затова успяхме да стигнем само до една – Свети Леонард в село Lipnica Murowana.
Тя е една от по-обикновените църкви от групата, но тази простота е измамна. Вътре може да видите следи от езически славянски вярвания – слънчев символ по гредите и флорални мотиви за да пазят от зли сили.
Сградата се намира върху старо светилище, някои смятат, че е било посветено на бог Святовид.
За съжаление ние закъсняхме за работното време и я разгледахме само отвън, но пак мога да кажа, че е впечатляваща. Има нещо много страховито и величествено в тези тъмни дървени сгради. Лично на мен ми действат доста мистично.
Денят беше дълъг и изключително студен, така че с удоволствие се прибрахме да се стоплим и просто да си починем.
Очаквайте продължението и не спирайте да пътувате!
