Никога не ме беше отвеждал вятъра в северозападна България, нямам идея защо. Може би, точно поради тази причина, реших че е крайно време да променя този факт и то като започна от най-северозападната точка – Видин.
Благодарение на „Голямата Софийска градушка“ все още сме лишени от личното ни МПС и се наложи да ползваме услугите на автобус. Обикновено, лично аз поне, дори предпочитам този вариант, защото е доста приятен и често спестява средства, което винаги е добър довод, но не и този път. Действителността реши да ми напомни за себе си и след два часа попу-подремване, полу-зяпане през прозореца пред нас се яви участъка Монтана – Видин … Возила съм се по лоши пътища, но това беше върха ! Двулентов тесен път, целия в дупки и напукан асфалт, завой след завой, село след село и за капак върволица от ТИР-ове, с които се разминавахме на косъм ( шофьора, естествено, си мислеше, че е роднина на Шумахер и е на финал на Формула 1). 63 километра, които взехме за два часа и десет минути, в непрекъснато тръскане , люлеене и подскачане. Дори се замислих дали не е по-добре да се приберем с влака, представете си отчаянието ми… ( По-късно здравия разум надделя и все пак си се прибрахме с автобус )
Е, по живо, по здраво, пристигнахме във Видин, малко схванати и понатъртени, но все пак цели, хич не е малко.
Първа спирка – накъдето ни видят очите, само да е по-далеч от тоя проклет автобус.Оказа се речното пристанище на Дунав.
Тук трябва да вметна, че единствения ми допир с тази величествена река е преминаването ми над нея на път за Румъния, така че сега бях повече от доволна, че мога да ѝ се насладя в пълния ѝ блясък. Видинчани са си направили доста приятен крайречен парк, където да се поразходиш, да те духне вятър в жегата и да те изядат комарите. Последното е само по слухове, мен нито един не ме докосна, но съм чувала много легенди за тез гадини.
Продължихме към, всъщност, главната цел на това пътуване – Баба Вида. Доколкото разбрах, тя е единствената запазена средновековна българска крепост, била е и владетелски замък на Иван Срацимир. Една от легендите разказва, че някога живял голям български болярин, който владеел от Стара планина до Карпатите. Той имал три дъщери Вида, Кула и Гъмза, които след смъртта му си разделили владенията. Най-голяма му дъщеря Вида не се омъжила като сестрите си и останал сама цял живот. Под нейно ръководство бил построен замъка, в който тя доживяла старините си. Поданиците ѝ били благодарни, защото успешно ги ръководела и отбранявала от набези. След смъртта й в знак на признателност те кръстили замъка „Бабини Видини кули”.
Имала късмета да видя крепости от всякаква националност, вид и калибър, при гледката на Баба Вида ме обзе национална гордост. Нямам представа дали това е оригиналния ѝ вид, но е направена много добре, както и е единствената, която съм обхождала с достъп навсякъде ( е, добре де, може би не навсякъде, но поне 90% ). Стъпалата на кулите бяха толкова изядени от стъпване, че неволно се замислих колко ли крака са минавали по тях. Гледката към Дунав е прекрасна и малко сюреалистична, замисляйки се, че реално другия бряг е друга държава, а обстановката изобщо не е гранична…
За наша радост, попаднахме на ден, в който с пълна сила избухваше Видинския панаир и града беше почти празен. Е, носещата се във въздуха чалга не беше най-добрия фон за разходка из средновековна крепост, но и по-лошо можеше да е.
Вече взела 41 печат от НТО, седнахме да похапнем. Рибената чорба не е за изпускане, както ми беше споделено, но и цацата беше на ниво.
Подкрепени и отпочинали тръгнахме на обиколка из другите забележителности. За щастие, всички са на една ръка разстояние една от друга. Най-впечатлена останах от Синагогата, която обаче, е в окаяно състояние. Това е втората по големина синагога в България, след Софийската. По времето на построяването си е била наистина внушителна, но през 50-те години на миналия век престава да бъде религиозна сграда и се превръща в склад. Естествено, това действа пагубно и в момента е в окаяно състояние. Сърцето ме боли, когато видя такава красота, оставена на произвола, особено когато са такива, някога важни сгради. Няма да се впускам в размисли за преходността на нещата и трябва ли да се запазва миналото, но такива гледки ме натъжават.
Следващите няколко обекта бяха типични за нашето минало – джамия, портата на стария Видин, като две се отличиха осезаемо. Турската поща – единствената запазена пощенска сграда в цялата страна и катедралата с паметника на първия ни екзарх Антим I.
С Дунав започнахме, с него и се разделихме. Видин не ме впечатли толкова много, колкото реката. Нямам идея защо, но ми се видя много романтично и интересно да живееш до вода с такива богати предназначения. А също така и възможността от прозореца си да виждаш друга държава и да си представяш как ли виждат нас от другата страна …
