Вече бяхме изпълнили най-голямата причина, поради която дойдохме в Кападокия, а именно летенето с балон, така че ни оставаше да измислим какво да правим този ден.
Нямах никакви планове от София, тъй като мислех просто да се мотаем из района, а рано сутринта да снимаме балоните на фона на изгрева. Както вече разказах това нямаше как да се случи, тъй като не летяха следващите дни, та трябваше спешно да търся нови варианти.
За щастие, из Гьореме е пълно с туристически агенции, а точно срещу нашия хотел се намираше Wikona Travel. От тях резервирахме и другия най-популярен маршрут в Кападокия, а именно Зеления (Green Tour).
Закусихме в хотела, като задължително трябва да ви покажа една от терасите му, специално направена за фотосесии. Липсваха само балоните на заден план.
Взеха ни с малко бусче в 9.30 ч. сутринта, като освен нас тримата, на тура бяха още трима японци, работещи в Тойота и дошли в Турция на командировка. За сина ми това беше изключително удоволствие, защото в училище учи японски и беше възхитен, че може да покаже малкото си, но качествени знания 🙂
Та, след като се запознахме с тези симпатични хора, както и екскурзовода ни, поехме към първата ни спирка.
Тя беше панорамата Гьореме, намираща се, логично, съвсем близо до града. От нея се виждат прекрасни гледки към долината, може да си направите снимки и на няколко специално украсени места.
След това отново спряхме на замъка Учхисар, като този път имахме малко време да се разходим в подножието му. Вече ви разказвах за него, няма да ви отегчавам пак, ако случайно не помните, ето линк – Кападокия – ден първи и втори.
Вече видели близките забележителности се насочихме към подземния град Деринкую, един от двата, с които района е известен по целия свят.
Изглеждащ като декор на сюрреалистичен филм на ужасите, подземния град бил открит в днешно време, когато местен човек намерил скрита стая зад стена в дома си, която след последващи разкрития, довела до древен подземен комплекс, дълбок 18 етажа.
Създаден около 7-8 век, този огромен комплекс бил направен за защита на хората от нападатели. Никой не живеел там постоянно, ползвал се само ако има заплахи за населението. Постоянно разширяващ се, особено по време на византийския период, скрития град е можел да събере 20 000 жители за дълги периоди от време, благодарение на редица модернизации. Простира се на 18 етажа, много по-дълбоко от други подземни градове и има хиляди вентилационни шахти и водопроводи, докарващи свеж въздух и вода до всяко ниво. Имало е стаи за конюшни, църкви, спане, склад и разбира се, винарни. Градът е бил защитаван от врати, направени от огромни камъни, които можело да бъдат изтъркаляни на входа, превръщайки се в друга стена.
Днес над 600 входа към Деринкую са открити в дворове и частни домове из целия модерен град.
Както можете да си представите вътре е доста тясно и клаустрофобично, така че го имайте предвид, ако решите да влезете.Аз лично имам ужас от тесни пространства и си останах навън, влязоха само мъжа ми и детето. На места има ходене почти клекнали, както и доста тесни тунели. Като цяло е впечатляващо изживяване, но си преценете дали можете да го преживеете 🙂 Ето тук може да видите няколко клипчета.
От тук потеглихме към долината Ихлара, като преди да ни оставят да се разхождаме в нея, посетихме църквата Ала. Впечатляващата ѝ фасада и монументален вид са като никоя друга в Кападокия, а е построена през 1000 г. Намира се близо до селцето Белисирма, на около 300 м от долината.
Пещерните църкви в района имат дискретни, дори скрити входове. За разлика от тях, Ала има огромна, украсена фасада, като подобни са откривани само в дворни комплекси с много стаи, не по църкви. Хората, приближавайки се, са виждали свещените символи, издълбани по камъка. Оригиналната фасада е била много по-голяма, но цялата лява част е ерозирала и рухнала.
Църквата е една от най-големите пещерни църкви в Кападокия, с размери 11х 14 м. Била е обществена църква за близкото село, като комплекса няма гробище.
Стенописите са много повредени, въпреки че целия интериор е бил изрисуван, сега такива има само на по-високите части на стените.
Това, което е оцеляло са детайлни и сложни стенописи, може би творби на художници от Константинопол.
След църквата вече тръгнахме и на същинската разходка из долината Ихлара. Дълга е около 14 км и 150 м дълбока, със стръмни, скалисти стени, набраздени с пещерни църкви, манастири и пещери в скалите. През нея преминава реката Мелендиз, благодарение на която се е оформил пейзажа. Долината е била обитавана още от древни времена и е играла важна роля в историята и културата на региона.
Историята на Ихлара датира от хиляди години с доказателства за човешко присъствие чак от Бронзовата ера. През ранното християнство е била дом на редица манастирски общества, които построили църкви и други структури в скалите. Има над 100 църкви, като повечето са видими и до днес. В тях има красиви стенописи, които показват богатата култура на региона.
Днес е обект на ЮНЕСКО и защитен национален парк.
След около час и малко разходки дойде време да обядваме в един от впечатляващите ресторанти покрай реката. Храната отново беше прекрасна, не знам дали опитах нещо, което да не е вкусно на тази екскурзия 🙂
С това приключи тура ни, като оставаше единствено да ни заведат във фабрика за кожени дрехи, където имахме едно от най-странните преживявания изобщо в Кападокия. Още с влизането ни ни вкараха в една зала, където бяхме свидетели на доста безумно ревю на дрехите, които произвеждат. Манекените бяха хора, които работят в магазина и честно казано, аз се почуствах доста сконфузно от цялата ситуация. Нямам идея дали някой някога си купува нещо, но аз определено не бях очарована нито от дрехите, нито от ревюто 🙂
Оставаше ни около час и малко пътуване към Гьореме, хем да си починем, хем да разгледаме пейзажа, защото от агенцията ни чакаха за да ни заведат на следващата дейност, която ни очакваше – представление на дервиши. То се резервира отделно, ние избрахме да е от същата агенция, за да сме сигурни, че ще ни изчакат от дневния тур.
Много е важно да уточня, че това не е просто танцувално представление, а сакрално преживяване, на което нямате право нито да говорите, нито да правите снимки. Танцът се представя от майстори дервиши и танцьори Мевлеви. Той има дълбоко символичен смисъл и ще преживеете нещо уникално.
Танцът се изпълнява от един главен дервиш, 5 други танцьора и 5 музиканта. Трае около 50 минути, като накрая се завъртат за кратко за да направите няколко снимки. Нарича се Сама (или Сема), термин, който означава, че дервишите изпадат в екстаз, докато слушат музиката. Церемонията се състои от седем части, всяка с различно значение. За да ви стане по-ясно получавате листовка, в която всичко е обяснено.
С това приключи този изпълнен със събития ден, за съжаление времето беше доста кофти тази вечер, валя силен дъжд и не можах да направя снимки.
Очаквайте продължението и не спирайте да пътувате!
