Another one bites the dust…
Или с други думи – още една осъществена мечта.
Този ден започна спокойно,като вече опарили се от услужливостта на продавачката на билети отклонихме предложението й за същите билети и си взехме направо за Соренто. Влака минава през познатите ни Еркулан и Помпей, но последната спирка на около едночасовото пътуване е Соренто – една от перлите на Амалфийското крайбрежие и градче, което аз жестоко бях подценила.
Разположен е на Сорентския полуостров на черни скали от тъмен вулканичен камък и гледа към Неаполитанския залив. Соренто и брегът на Амалфийското крайбрежие са известни с големите си лимони. Център на града е пазарната улица „Виа С. Цезарео“.Древното име на града е Сурентум и идва от сирени. По легендата тук Одисей и придружителите му са объркани от песните на сирените.
Единственото място, което със сигурност исках да видя тук беше една изоставена мелница, в нещо като долина, а растителността наоколо почти я е погълнала. Ако влака не стигаше само до тук, сигурно щяхме изцяло да го пропуснем, което щеше да е голяма грешка
Намирането на мелницата беше също доста забавен момент. След вчерашното лутане из Помпей и прескачането на това, което най-много исках да видя, тук вече бях твърдо решена, че гледката ще е прекрасна и в никакъв случай не трябва да я пропускам.
От снимки в интернет си бях изградила представа, че едва ли не всичко около мелницата е изоставено и само аз и още десетина човека се интересуваме от това място.
Пристигаме ние с влака, аз веднага включвам картата на телефона и тръгваме да търсим. След около пет минути пристигаме на някакъв булевард, от едната страна къщи, от другата дупка, пълна с каква ли не растителност. И картата , и табелите наоколо казват, че тук е мелницата. Аз се взирам като сокол, но нищо не виждам из листата. Започвам жестоко да се изнервям и да се дразня, че ето , отново нищо няма да видя, а само съм се навивала напразно. Добре, че беше по-добрата ми и спокойна половинка, който просто продължи по улицата и мелницата се показа в цялата си красота.
Самата тя е изоставена през 1866 година. Използвана е за мелене на брашно и трици. Едната история е, че се оказва изолирана от морски достъп след построяването на площада Тесо, което заедно с увеличаването на влажността на въздуха в региона, довело до затварянето на мелницата.Другата е, че се е наложило да бъде изолирана от морето чрез стена, за да я предпазят от морски бури и вълни. Това довело до драстично повишаване на влагата в мелницата и не след дълго била изоставена.
След като се почудихме дали няма как да се слезе до нея, но решихме, че риска не си заслужава, поогледахме хубаво, позачудихме се как такава хубава и голяма сграда е била изоставена, тръгнахме и на разходка из града и направо към морето. Градчето е много красиво, но няколко часа са напълно достатъчни да се разгледа . Най – интересното бяха стълбите до морето, които бяха сигурно няколко стотин. На едно място даже е направен проход в самата скала за се направи път надолу. Ако и вие сте с количка като нас, или просто ви мързи да се качвате на обратно – спокойно, хората са сложили асансьор и срещу скромната сума от едно евро можете да го ползвате. Честно казано, това беше едно изключително полезно нещо, защото спести много пуфтене и пот.
От тук започва слизането :
това е и плажа, от тук се влиза във водата, а будките са съблекални. Има много малко пясък и повечето си полягат направо по понтоните.
Дупката в скалите и поглед от плажа
След като направихме тази приятна разходка дойде време за обяд. Имайте предвид, че Соренто е изключително популярен, а и Амалфийското крайбрежие е един от най-скъпите райони в Италия и както се предполага, повечето заведения режат глави. Никога не сядайте без да сте видели менюто, ние поне така правим. Почти навсякъде ги има изкарани отвън, така че няма нужда да изпадате в неловки ситуации.
Въпреки този факт ние успяхме да намерим нормална възможност за хапване, която пък се оказа и много вкусна. При поръчката на бири ни донесоха тази вкусотия –
Хлябът беше изключително вкусен, носят го и с масълце, та ако не бяха пиците можехме и само с него да се нахраним 🙂
Ето така изглеждаха канелоните, които аз си поръчах и сега отново ми се пълни устата :
С две думи препоръчвам Bar Syrenuse .
Oт тук следваше най-важната част от този ден – придвижването до Амалфи и преминаването по известния панорамен път, за който толкова съм чела и мечтала.
И тук има няколко варианта за предвижване – първият е с кола под наем. Първоначално си мислех и ние да се възползваме, но след като го видях с очите си не го препоръчвам. Пътя е адски тесен със завой след завой, високо над всякакви бездни и безднички, като през повечето време караш на една мантинела разстояние от падане няколкостотин метра. Освен всичко това има много трафик, а и веднъж стигнали до градчетата въпроса с паркинга е много, много сложен.
Вторият вариант е градски транспорт, който минава из повечето градчета. Билета е 8 евро за цял ден, като можете да слизате и да се качвате където поискате, но … голямо но, веднъж слезли преди последната спирка шанса да се качите, особено в летния сезон клони към нула. Трябва да изчакате няколко автобусчета за да сте сигурни, че ще има място, а пътуването прави през тези 30 км, които се взимат за час и нещо не е хич препоръчителен.Първата спирка в Соренто е на гарата, ако все пак решите да изполвате този вариант. Също така не си представяйте автобуси като нашия градски транспорт 🙂 По-скоро са големи микробуси, в които има и място за правостоящи.
И третият , най-спокоен , но и най-скъп вариант е този, който използвахме ние – City Sightseeing Sorrento. Той също тръгва от гарата и има всякакви маршрути и варианти, като ние използвахме този който свързва Соренто и Амалфи с междинна спирка в Позитано. Автобуса беше широк, чист и климатизиран, като ти дават и слушалки за да можеш да се насладиш на беседата, която изнасят за всичко по пътя и градчетата. Лично на нас ни беше много удобно и приятно , а да не забравя и цената – 16 евро на човек в двете посоки.
Както предполгате гледките са умопомрачителни и оставящи без дъх. Но наистина не бих препоръчала пътуване с кола.
За съжаление преценихме, че няма да имаме възможност да видим Позитано и затова мога да предложа само снимки на града от пътя и малко информация . Дългите плажни ивици в Позитано се отличават със сив пясък и вулканични скали. На централния плаж Спиаджа Гранде има бутикови магазини, ресторанти, барове, винени барове и кафенета, където човек може да седне и да се наслаждава на откриващите се към водата гледки. Едни от най-обичаните плажове са Форнило, Ла Порта и Ариенцо, където всеки може да плати за ползването на шезлонг и чадър, въпреки че това не е задължително, защото на обществените части плажуването е безплатно.
В Позитано има много исторически и архитектурни забележителности, въпреки че те не са толкова известни, колкото някои други атракции в Италия. Куполът на катедралата „Санта Мария Асунта“ датира от XIII в. и е известен с византийската живопис Черната Мадона. Ботаническата градина е прекрасно място за приятни разходки, откъдето се откриват панорамни гледки към Амалфийското крайбрежие. Любителите на антропологията пък със сигурност ще останат впечатлени от Grotta la Porta – пещера, в която са били открити праисторически останки.
След Позитано стигнахме и до крайната ни точка – Амалфи. Ако кажа, че последните години само съм бленувала за това място ( Travel Channel има голям пръст в тая работа ) няма да излъжа.
Амалфи е един от най-красивите градове в италианското Средиземноморие, известен туристически център и столица на някогашната Република Амалфи. Тук през XIII в. е изобретен магнитният компас. Амалфитанците утвърдили Морския кодекс (Tavola amalfitana), успешно търгували с благословението на Византия, съперничели с Пиза и Генуа за превъзходство в Средиземно море. Амалфитанската катедрала е визитна картичка на града, намира се в историческия център на едноименния площад. Внушителната фасада е украсена с византийска мозайка, а интериорът е ярък пример на италианския барок.
Автобуса ни остави на пристанището, точно в центъра на града и първата ни спирка моментално беше плажа . Въпреки, че беше април и водата беше ледено студена, преживяването беше прекрасно. Самият плаж не е пясъчен, а от миниатюрни камъчета, което се оказа добре дошло за малкият ни мъж, който освен че се зарови целият в тях, ги пробва и на вкус. Освен камъчетата се оказа, че и водата му хареса, въпреки че топнахме само пухкавите му крачета.
След като се освежихме тук се впуснахме в изследване на красотите на града. Оказа се, че това не е лека задача, защото има една главна улица, която не стига че е задръстена с туристи не е само пешеходна. Като резултат на това в началото и в края има светофар, който пропуска колите в определена посока, защото две коли по нея не могат да се разминат.Въпреки това преживяването е уникално и го препоръчвам.
Още в началото се вижда Катедралата, ние за съжаление я пропуснахме, но тези стълби ни се видяха много за края на деня и се отдадохме на блажено блеене, разглеждане на къщички и ядене на сладолед. Както знаете италианския сладолед си е чудо на природата и трябва да се изяждат максимални количества при всеки удобен момент 🙂 Местните, като добри търговци, пък така си бяха подредили масичките, че освен да хапваш можеш и да следиш минаващите тълпи и, ако искаш, да клюкарстваш 🙂 Предполагам, че те това правеха.
Много е важно да не забравя да добавя , че тук всичко което се продава е свързано с лимони. Сапуни с лимон, сладки с лимон, шоколад с лимон, лимончело, магнити с форма на лимон … абе, лимони да искаш. Но, ако имате възможност, купете си всичко, защото това което опитах беше безумно вкусно, а не съм почитател на тази жълта киселост…
Няколко часа бяха недостатъчни за да се разгледа Амалфи, но както вече писах, задължително ще се върна в този район, като освен до тук ще отида и до Равело – градче на десетина минути, което е известно с прекрасните си вили.
Пътят на връщане беше още по-красив, тъй като имахме и залез, който даваше една доза романтизъм и драматичност на гледката.
Въпреки красотата умората си каза думата и пътуването във влака от Соренто до Неапол беше малко приключение. Наследника плачеше, не искаше да се успокои, но пък тогава открих нещо, което не бях виждала по нашите ширини – абсолютно всеки се опита да го успокои. То не бяха песни, издаване на звуци и правене на физиономии – от възрастни жени до прибиращи се бачкатори , още в работните си дрехи.
Е, накрая имахме успех и почти в Неапол настъпи мир и тишина , а ние с баща му успяхме да изпием по една бира, преди да заспим като трупове. Все пак ни чакаше първият ни ден, изцяло в Неапол, а програмата отново беше запълнена до дупка…
