В днешния си разказ ще ви разкажа за най-епичното пътуване от тази ни екскурзия – до Мон Сан Мишел! Изключителна забележителност с богата история и неслучайно, световно известна. От целия ден, може би 7 часа прекарахме в пътуване с различни превозни средства, но абсолютно всичко си заслужаваше!
Идеята да посетим този остров, в плитчините на брега на Нормандия, се беше зародила преди години в главата ми, но все не се удаваше възможност да я осъществя. След като два пъти се проваляше пътуването ни до Париж, при третия опит бях готова да обърна света, само и само да стигна. Оказа се не толкова сложно, просто времеемко, така че препоръчвам ако имате такива луди идеи да не се отказвате 🙂
До Мон Сан Мишел от Париж може да се стигне по няколко начина, като ние избрахме най-добрия за нас – с обществен транспорт. Може да пътувате с кола, разстоянието от центъра на Париж е 360 км и се взима за около 4-5 часа в зависимост от трафика. Можете да си вземете и организирана екскурзия, но цените бяха космически и отново се губеше доста време в трафика. Затова най-удобния вариант според мен е с влак. Тръгва се от гара Монпарнас като има няколко различни варианта за крайни точки. Ние лично пътувахме до Понторсон, но сега проверявам, че влаковете са до Villedieu-Les-Poêles. Това не е от значение, важното е в билета ви да е включен трансфера от гарата до самата забележителност с автобус. Можете да проверите разписанието и цените тук , това е официалния сайт на френските железниците, като може да купите билети директно от него. Изпробвано е и напълно безoпaсно. Цената за втора класа, в едната посока, е 27 евро на човек.
Влакът тръгва в 7.30 и пътува три часа. После имате кратко време за прекачване на автобуса, който е свързан с пристигането на влака, няма как да го изпуснете, и още около 30-40 минути с него до подножието на Мон Сан Мишел. С две думи – около 11.30 сте пристигнали на крайната си точка 🙂
Както се и очаква, влаковете са много чисти и удобни, има места за зареждане на телефони, както и тоалетни. Честно казано, след цялото обикаляне предните дни, това дълго пътуване ми дойде тъкмо на място, починах си добре 🙂 Освен това бяха и хумористично украсени.
Непогрешима икона на северния френски бряг, обекта на ЮНЕСКО Мон Сан Мишел е омагьосващ остров, коронован от средновековен манастир, очертаващ се драматично на хоризонта и борещ се с едни от най-високите приливи в Европа. В продължение на векове е бил една от най-големите поклоннически дестинации, а днес 2,5 милиона туристи се струпват тук всяка година.
Дългата история на Монт Сан Мишел, или поне така се твърди, датира чак от 708 г., когато Обер, епископ на Авранш, построил убежище на Монт Томб в чест на архангел Михаил. Строежа му сам по себе си бил цяло чудо, лодки пренасяли гранит от мините в Шаси, група от малки острови на норманския бряг, който след това бил разрязван на блокове и качван до върха на хълма.
През Средновековието няколко други впечатляващи манастирски сгради били добавени и главното абатство се превърнало в център за обучение, привличащо едни от най-големите умове на Европа. Огромен брой поклонници го посещавали, а английските войски били отблъсквани и държани навън от валовете на морското ниво.
Мон Сан Мишел скоро станала главен фокус за поклонение. През 10 век, бенедиктинците се заселили в абатството, докато под стените му било основано село. До 14 век то се развило до основите на скалата. Непревземаема крепост по време на Стогодишната война, е също така и пример за военна архитектура. Неговите валове и укрепления са устояли на английските нападения и като резултат островът се е превърнал в символ на националната идентичност. След разпускането на религиозните общности по време на Революцията, чак до 1863 г., абатството е използвано като затвор.
Още при пристигането ни установих, че тук има повече хора, отколкото където и да е в Париж за цялото ни пребиваване. На входа на градските стени имаше полицаи, които проверяваха сертификатите и ни напомняха, че навсякъде вътре трябва да сме с маска. Вътре в града коли не влизат, градчето е изцяло пешеходно. Беше абсолютно наблъскано с туристи, на места спирахме в задръстване и трябваше да чакаме за да мръднем накъдето и да е.
Градчето е много малко с има-няма две улици, натъпкани с магазини, музеи и ресторанти. Тълпите бяха огромни и честно казано, аз леко се изнервих. Започнахме да се провираме по малките преки между сгради с идеята да стигнем абатството на върха. Гледките навсякъде бяха прекрасни и може би ако нямаше толкова хора щеше да е още по-приятно. А, да не забравя, времето беше ужасно, духаше силен вятър и беше не повече от 15 градуса, въпреки че беше юли месец.
До абатството се стига по стръмни стълби, които също бяха пълни с хора, чакащи да влязат в него. Вход за самия град няма, за абатството е 11 евро, за хора под 18 г. е безплатно. Ето я и опашката:
Имаше опашка за хора с предварително купени билети и такава за хора без, които ги купуват на място.
През 966 г. бенедиктински монаси се установяват тук по молба на херцога на Нормандия, Ричард I. Тези монаси, под властта на абата, били последователи на ордена на свети Бенедикт, и били отговорни за развитието на новия манастир. Абатството много бързо се превърнало в главна точка на поклонничеството в християнския запад, но също така и център на средновековната култура, в който били написани и съхранявани редица ръкописи.
Древния монумент показва различни архитектурни стилове, тъй като строежа му е започнал през 10 век, а продължил чак до реставрациите от 19 век. Историческата, политическа и икономическа ситуация през средните векове имали сериозно влияние върху строежа, както и методите за изпълнението му. През вековете и последвалите пожари, срутвания, реконструкции и промени, абатството се е трансформирало. Църквата, построена на върха на 80 метровия хълм, стои на 80 метрова платформа, състояща се от четири крипти, построени върху издадената скала.
Сградата, в която монасите са живели често е описвана като бижуто в короната на архитектурата на абатството. Тя е шедьовър на норманското готическо майсторство, както и на архитектурните възможности на строителите от 13 век. По време на нашето посещение имаше сериозна реставрация на точно тази част от сградите.
От 14 век нататък последователните конфликти от Стогодишната война между Франция и Англия изисквали да се издигнат нови, силни укрепления, Хълмът, защитаван от няколко рицаря, лоялни на краля на Франция и пазени от стените със защитни кули, успели да устоят на атаките на английската армия почти 30 години. А гледките от тези стени са просто неописуеми.
През 1421 г. по време на ужасяваща обсада, романския олтар на църквата паднал и бил напълно възстановен чак 100 години по-късно, в разкошен готически стил.
След Революцията собствеността на Църквата била обявена за „национална собственост“, монасите от Мон Сан Мишел били изгонени и хълмът се превърнал в затвор за непокорни свещеници през 1793 г. През 1811 г. императорски декрет превърнал абатството в поправителен дом, главно за обикновени престъпници и някои политически такива.
Затворен през 1863 г., затворът имал заслугата да запази абатството от разруха, но след това монумента бил изоставен и сериозно се разрушил. През 1874 г. абатството било обявена за исторически паметник и дългия процес по възстановяването му започнал. През 1878 г. бил прокаран път, който направил достъпа по-лесен, последван от релси за трамвай, който транспортирал посетителите, чийто брой растял всяка година.
След толкова обиколки, логично, бяхме гладни. Значи, да си намерите място за сядане в Мон Сан Мишел по обяд изглежда невероятно, но с малко късмет и чакане успяхме да седнем в един от чаровните ресторанти (La Mere Poulard) точно до стените. Решихме да заложим на традиционна кухня – специалния местен омлет, рибна супа, салата и ябълков пай за десерт, и не останахме разочаровани, всичко беше идеално и то за съвсем нормална цена на толкова туристическо място. Беше по-скъпо от нормалното, но търпимо.
След като се подкрепихме тръгнахме на разходка около острова, тъй като прилива беше нисък и нямаше никаква вода наоколо. Гледката е доста сюрреалистична и си заслужава определено.
Вече беше дошло време да отидем да си чакаме автобуса на обратно, като даже успяхме да видим и един конски впряг, който развежда туристи.
След само няколко часа прекрасни на това вълшебно място беше време за новата порция четиричасово пътуване 🙂 Както вече казах, идеята беше безумна, но напълно си заслужаваше! Сигурна съм, че ще се върна отново тук, като този път ще разгледам и околността и ще направя всичко възможно да видя Мон Сан Мишел по тъмно, убедена съм, че ще е незабравим…
Очаквайте продължението с последния ни ден в Париж и не спирайте да пътувате!
