Лятото на 2019 г. семейно ни излезе възможност на прекараме почти три месеца в Ирландия, по-специално в Дъблин. Но в този пътепис ще ви разкажа за доста набързо организираното и спонтанно разхождане до Единбург, град, който много отдавна исках да видя и който плени сърцето ми завинаги. Мога веднага да си призная, че това е един от най-красивите градове, в които съм била. Атмосферата, сградите, пищността и великолепието дори успяха да смекчат усещането от ужасното време, което ни посрещна, хем беше края на август. Може би е нормално за тези ширини, но 12 градуса в разгара на лятото на мен ми дойде в повече 🙂
Пътувахме в петък вечер от Дъблин до Единбург с Раянеър. Полета беше около час, като точно преди кацане имахме впечатляваща турбуленция, която за секунди ми вкара сърцето в петите. Толкова съм летяла, но такова нещо не ми се беше случвало…
Бяхме си взели две нощувки в стая от къща, със собствена баня, не много близо до центъра, но с директен транспорт хем до него, хем до летището. Всъщност цялата къща се отдаваше под наем, а всички можехме да ползваме кухнята, така че беше като хотел. Ето я обявата, препоръчвам.
Но, да започнем всичко по реда си…
След като кацнахме трябваше да намерим автобуса си, въпреки, че вече беше станало късно. От летището има няколко директни линии към града, като навсякъде билети могат да се плащат с безконтактна карта на автомати, сложени при шофьора, както в Лондон. Открихме нашия без проблем и след около час и малко пътуване из вече позаспал Единбург стигнахме до квартирата си. Лесно успяхме да влезем – чекирането беше с ключ, заключен в кутия, специално за нас, така че беше идеално.
На сутринта ни посрещна ето тази гледка:
Както виждате, валеше, но след цяло в Ирландия това изобщо не можеше да ни изплаши. След бързо оправяне и кратка закуска се метнахме на автобуса и поехме към първата спирка от предългата ни програма – Princess Street Gardens. Те са един от най-важните градски паркове, намиращи се в сърцето на Единбург. Простират се на 37 акра и са разделени на две части от The Mound, изкуствен хълм, на който се намира Шотландската национална галерия и свързва двете части на града.
Градините са създадени чрез пресушаването на най-голямото езеро на Единбург, Нор Лох. Твърди се, че от Средновековието до 19 век, тук е се е случвало така нареченото „потапяне на вещици“ (начин за откриване дали обвинените за вещици са виновни), идеално място за изчезване на тела, място на което много боклук се е изхвърлял, а пък някои жители са ходели до него за прясна вода. Градините са проектирани през 1770-те, но са открити през 1820 г, когато езерото е било напълно източено.
От тях се открива страхотна гледка към замъка на града, а има и няколко интересни забележителности, които си заслужава да се отбележат. Вече за кратко се беше показало слънце, така че градините бяха още по-красиви.
Първата е детската площадка, няма много из града, така че ако сте с малки деца ще я оцените 🙂
Фонтана Рос е направен от художника Жан-Баптист Жул Клагман от ковано желязо и е блестящ пример за скулптура от 19 век. Ако погледнете основата му отблизо ще видите русалки, моржове, лъвски глави и херувими. На върха му има четири женски фигури, представляващи науката, изкуството, поезията и индустрията.
През 1862 г., местният майстор на оръжия Даниел Рос видял фонтана на Голямата изложба в Лондон и го описал като „приел всеобщо удивление“. Като дар за града, през септември 1869 г. Рос купил скулптурата и я докарал на 122 парчета до Лийт, а по-късно и до градините, в които била инсталирана. За съжаление, преди фонтана да бъде завършен и официално открит през 1872 г., Даниел Рос починал.
Скрит в брезова горичка се намира малък, скромен камък, паметник на Робърт Луи Стивънсън, един от най-известните и обичани шотландски писатели. Известен е по целия свят с класиките си „Отвлечен“, „Острова на съкровищата“ и „Странния случай на д-р Джекил и мистър Хайд“. Стивънсън специално е заявил в писмата си, че не иска негова статуя, така че това е скромен камък, честващ скромен човек.
В градините има и друг, доста необичаен и затрогващ паметник – този на мечката Войтек. Историята му започва през 1943 г., когато група полски войници го осиновяват в Ирак. Те били членове на взвод от полски политически затворници, пуснати от съветските гулаци на Сталин след нацистката инвазия. Мечето се превърнало в популярен и важен член, който повдигал морала им. Когато се включили в активни битки се създал проблем – войниците нямали право да имат домашни любимци, така че мечето било записано в 22 Артилерийска транспортна бригада на 2 взвод и му бил даден чин редник.
Редник Войтек служил до края на войната, особено интересно при битката на Монте Казино, в която мечката помогнала като носила щайги с амуниции – с две лапи, докато ходела права, защото се мислела за човек. Войтек бил толкова популярен, че станал официална емблема на 22 бригада.
След като войната свършила, бригадата на Войтек била преместена в Шотландия. Повечето от войниците останали тук, а след като били де-мобилизирани през 1947 г. Войтек заживял в зоопарка. Неговите братя войници го посещавали често до края на живота му през 1963 г., на 22 години.
Монумента на Роял Скотс Грейс, намиращ се в градината е издигнат през 1906 г. след Боерската война. Роял Скотс Грейс са единствения шотландски кавалерийски полк и са наследници на кралските шотландски драгуни. Полка е участвал в много важни конфликти, водени от Британската армия, от якобитските бунтове до Наполеоновите войни. Но при Първата световна започва края на кавалерийските полкове, които се преобразуват след появата на механизацията.
Последния, но не и по важност, паметник се намира на западния вход на градините. „Цветният часовник“ представлява часовник от цветя, който показва и точното време. Поръчан през 1903 г. и е първият в света. Стрелките, цифрите и украсата се състоят от растящ, фотосинтезиращ живот. През 1973 г. е добавен електрически мотор за да може стрелките да се движат. Преди това механизма е трябвало да бъде навиван ръчно всеки ден. Хиляди малки, цветни растения са отнели на два градинаря 5 седмици да се посадят часовника всеки сезон. Може да се види от юли до октомври.
Както виждате, въпреки че бяха само градини, дори и тук имаше много за гледане и изгубихме доста време. Хапнахме малко, но беше станало почти обяд, така че тръгнахме да търсим храна.
Голямата част на Princess Gardens е разделена от малката, а на това място са Националната галерия и Кралската шотландска академия.
Шотландската национална галерия е една от най-посещаваните безплатни забележителности в страната (в цялото Обединено кралство повечето музеи и галерии са безплатни). Помещава шотландската национална колекции от изобразително изкуство от ранен Ренесанс до края на 19 век.
След тях е малка част от градините – източната, в която се намира и изключително пищният и красив паметник на писателя сър Уолтър Скот.
Издигнат през 1846 г., монумента Скот е готическа тъмна кула с доста зловеща красота. Шпила ѝ е украсен с 64 фигури, представляващи различни герои от романите му.
Контрастираща с тъмната конструкция, бялата мраморна статуя на сър Скот блести, когато слънцето я освети.
Ако искате да се качите до върха трябва да изминете 287 стъпала, разделени на 4 нива, на които можете да поспрете за почивка. Колкото повече се качвате, толкова по-трудно става, защото стените стават все по-тесни, а стъпалата неравни.
Въпреки, че качването ще изглежда безкрайно и леко агонизиращо, усилието си струва. Можете да се порадвате на прекрасни гледки към Единбург.
Кулата работи всеки ден от 10 до 19.00 ч., а цената е 8 лири.
До него имаше направен нещо като бирен фест, на който ние решихме да хапнем и да си починем. Въпреки студа, вятъра и леко влажното време си прекарахме приятно. Имаше жива музика и най-доволен от всички беше сина ни 🙂
Починахме си и веднага поехме към следващите цели. Минахме покрай хотел Балморал – един от най-добрите в града.
Както може да се види и по снимките, слънце и облаци постоянно се редуваха.
Следващо в списъка беше едно важно и впечатляващо гробище. За някои гробищата може и да се неприветливо и неприятно за посещения място, но на мен са ми много интересни и винаги ми е било любопитно да сравнявам как изглеждат в различните страни. Ето например въпреки, че са в една държава, тези в Ирландия, Шотландия и Англия се различават доста.
По пътя видяхме интересни гледки…
… А ето го и входа:
Основано в северната част на градския център през 1718 г., гробището Калтън има доста страховито усещане, когато го посетите. Гробовете и мавзолеите тук си съперничат за титлата „най-елегантен и чудат“. Няколко известни хора от единбургската история почиват тук, включително философа Дейвид Хюм, издателя Уилям Блекуд и чиновника д-р Робърт Кавендиш.
Черепи и страховити символи, издълбани по всеки надгробен камък и тихите алеи канят посетителите на разходка. Гробовната красота на Калтън предлага впечатляващо пътешествие през последните паметниците на забравени непознати.
Гробището е дом и на единствения монумент на Американската гражданска война извън Щатите. Статуя на Ейбрахам Линкълн, стояща над освободен роб била сложена тук през 1893 г. Това е и първата статуя на американски президент извън границите на държавата и единствената на Линкълн в Шотландия.
На юго-западния край се намира и единствената останка от известния затвор Кантън. Приличащата на замък кула е всичко, което е останало от държавния затвор, който Жул Верн е описал като малко средновековно село.
Съвсем близо до гробището се намира и началото на стълбите, които ще ви отведат до върха на Калтън хил. Хълм, който е известен освен с многото си забележителности, и с невероятните си гледки.
Впечатляващ е монумента на философа Дъгалт Стюърт, а гледката от него още повече 🙂
На върха на хълма може да видите португалско оръдие, старата обсерватория, няколко монумента и кафене.
Обсерваторията е впечатляваща сграда от 18 век, проектирана и обитавана от архитекта Джеймс Крейг. Първоначално е построена като семейна къща, но е била ползвана за кратко като обсерватория до 1818 г. В момента се отдава под наем за частни събития и не може да бъде посещавана.
Монумента Плейфеър е в памет на Джон Плейфеър, шотландски учен, математик и професор по природна философия.
Паметника на Нелсън е в памет на победата и смъртта на адмирал лорд Нелсън при битката за Трафалгър през 1805 г. Обърнатия телескоп е по проект на архитект Робърт Бърн и е завършен през 1815 г.
През 1852 г. е добавена и топка, която се спуска всеки ден в 13 часа, когато оръдие гърми от замъка на Единбург. Можете да се качите до върха му за 6 лири.
Най-впечатляващ за мен беше Националния шотландски монумент. Въпреки, че е започнат през 1822 г., така и никога не е завършен. Трябвало е да бъде имитация на Партенона и е в памет на войниците и моряците, загубили живота си в Наполеоновите войни.
Слязохме от хълма от другата му страна, където отново ни очакваше красота – гледката към двореца Холирууд и хълма Артърс сийт. Най-добре се виждат от малък паметник напомнящ за избора на шотландците да се откъснат от Англия и отново да имат собствен парламент.
Не бяхме сигурни, че искаме да влезем в двореца, но искахме да го видим, а и от него започваше най-важната улица в града – The Royal Mile.
От хълма Калтън до него има доста слизане, като по пътя видяхме сградата на стария парламент и паметника на поета Робърт Бърнс.
След доста стъпала и красиви гледки стигнахме и двореца, но за него ще ви разкажа повече в пътеписа за втория ни ден, все пак решихме да го видим и отвътре. Сега ето една снимка отвън за да видите колко е впечатляващ.
Точно срещу двореца е новата сграда на парламента, която е предизвикала не малко учудени погледи и скандали както от местните, така и от туристите. Ще оставя на вас да си съставите мнение за нея 😉
Както ви казах, от тук започва Кралската миля, улица свързваща двореца със замъка, а по нея е пълно с кафенета, музеи, забележителности и магазини. Няма как да ви разкажа за всички, че пътеписа и без това става дълъг, повече ще ви покажа снимки и с по няколко думи за по-интересните и тези, които ние посетихме. По музеи не ходихме, просто нямаше време, но със сигурност при следващото си посещение ще им обърнем внимание.
Тази къща, от средата на 16 век с акценти, датиращи още от 1470 г. се твърди, че е била на Джон Нокс. Историците не са сигурни дали е така, а Нокс е бил лидер на Шотландската реформация, основател на Шотландската презвитерианска църква и следователно основен противник на злочестата Мери, кралица на Шотландия.
През 1840 г. къщата изненадващо се сцепила и показала обитателите си по време на закуска или поне така се твърди. Лошите ѝ основи били причини къщата да бъде определена за събаряне, но заради свързаността ѝ с Нокс все пак е била спасена.
Днес е музей, показващ живота в Единбург преди около 400 г.
Лека-полека, заобиколени от красота и безкрайни магазини, предлагащи всякакви видове карета, килтове и всякакви традиционни дрехи стигнахме и до още една любопитна забележителност (много обичам места, които имат интересна история и са непознати за по-голяма част от туристите).
Задънената улица World’s End (Края на света) изглежда като типичната уличка в частта на града, която някога е била рибен пазар. Тя показва края на града и някога се е намирала в граничен пост, наречен Хетърбоу порт, който служел и за пасаж за преминаване между Кралската миля и район Канонгейт.
Описван като впечатляващо укрепление, украсено с главите на екзекутирани затворници, Нетърбоу порт изисквал от пътниците да плащат такса и за влизане и за излизане от града. Затова тези, които не можели да платят били затваряни в Единбург за целия си живот.
Ако погледнете надолу по калдъръмите на Кралската миля може да забележите медни тухли. Те показват къде са били някога сградите. А тук, на мястото на The World’s End се е намирал Нетърбоу порт.
Много си мечтаех да си купя килт, но цените бяха убийствени…Реално погледнато едва ли някога бих го носила (знам, че е за мъже, но много ми харесва), но желанието си остана…
По време и малко след Шотландската реформация, катедралата „Св. Джил“ била променяна за редица събития за да служи на протестантския стил на преклонение. В момента могат да се видят следи от няколко различни периода. Най-важната реставрация се случила след като англичаните подпалили църквата през 1385 г. Години по-късно бил променен в готически стил.
Въпреки, че катедралата е главното място за преклонение в Шотландия, технически не е катедрала и си няма владика.
Текстурите на тавана и тоновете на цветовете са впечатляващи и дават на катедралата специфичен чар. Освен това тавана е и доказателство за многото реформации през вековете. Най-скъпата част от църквата са великолепните витражи, които я изпълват със светлина. Сложени са през 19 век.
Отстрани на катедралата се намира Mercat Cross, паметници като този могат да се видят из цяла Шотландия и показват местата, на които законно е имало пазари. Представлява осмоъгълна структура, на върха ѝ има еднорог – националното животно на страната. Оригиналният дървен кръст е бил малко по-надолу по Милята, старото му място сега е отбелязано с калдъръм.
Докато се възхищавате на майсторството на кръста, може да си представите и другите му функции. Публични съобщения все още се правят от платформа, пример е съобщението за качването на трона на Елизабет II. В миналото също така е можело да гледате публични наказания, дори и екзекуции.
От другата страна на катедралата има още по-странна забележителност – Сърцето на Мидлотиан. Преди много векове тук се е намирал един от най-ужасните затвори в Обединеното кралство- Олд Толбут. Въпреки, че започнал като затвор за длъжници, скоро започнал да приема всякакви крадци и убийци, както и просто бедни престъпници, някои от тях жени и деца. Бил особено известен с мъченията си. Екзекуциите били винаги публични, изпълнявани на платформа над градския площад. Най-известните престъпници били обезглавявани, а главите им набучвани на колове по главната улица като предупреждение към другите.
Условията му били толкова ужасни, че през 1561 г. крали Мери Шотландска наредила да бъде разрушен. Новата сграда била модерна, а освен новите черти имала и сърце на входа. Мъченията и екзекуциите обаче продължили до 1817 г., когато бил окончателно съборен.
Единственото нещо останало от Олд Толбут е Сърцето на Мидлотиан. Местните имат традиция да го заплюват, когато минават покрай него, но никой не може да каже защо. Някой казват, че е останало като солидарност със затворниците, други казват, че самите затворници са го заплювали по пътя си от килиите, когато били освобождавани.
Забелязах обаче, че този пътепис стана наистина доста дълъг, а имам още мнооооого да ви разказвам. Така, че спирам дотук и започвам да подготвям втората част. Просто има толкова прекрасни неща, които искам да ви покажа, а не искам да досаждам.
Очаквайте продължението и не спирайте да пътувате!
