Мароко-ден пет

И така, последният ни ден в Мароко започна…

Имахме същата позната рутина – ставане, закуска и събиране в автобуса. този път дестинацията беше Рабат – столицата на страната. Пътуването отнема само около час, точно нужното време за да успеем да се събудим добре.

Рабат има сравнително нова история в сравнение с близкият древен град Сале. През 1146 г., владетелят от алмохадите Абд ал-Мумин превърнал Рабатското малко укрепление в пълнокръвна крепост за да я използва като начална точка на атаките си към Иберия. През 1170 г.,заради военната си важност, Рабат придобил титлата „Рибату л-Фат“ или „Опора на победата“, от където идва и днешното му име.

Якуб ал-Мансур (известен като Мулай Якуб в Мароко), друг алмохадски халиф, преместил столицата на империята си в Рабат. Той построил градските стени, крепостта на Удаите и започнал конструкция, която трябвало да бъде най-голямата джамия в света. Той обаче починал и строежа спрял. Руините на недовършената джамия, заедно с кулата на Хасан стоят и до наши дни.

През 13 век много от икономическата сила на Рабат се прехвърлила във Фез. През 1515 г. мавърският пътешественик, Ел Уасан, написал, че Рабат е западнал толкова много, че са останали само сто обитавани къщи.

Рабат и съседния Сале се слели в република Бу Регрег през 1927 г. Тя се управлявала от берберски пирати, които използвали двата града като бази на атаките си по корабите. Пиратите не се съобразявали с никаква централна власт докато Алаутите обединили Мароко през 1666 г. Те се опитали да поставят контрол върху пиратите, но се провалили. Европейски и мюсюлмански власти продължили с опитите да ги озаптят дълги години, но републиката паднала чак през 1818 г. Дори и след този факт пиратите продължили да използват пристанището на Рабат, което довело до бомбардирането на града от Австрия през 1829 г., след като техен кораб бил нападнат при пиратска атака.

Французите нахлули в Мароко през 1912 г. и установили протекторат. Френския владетел на Мароко, генерал Юбер Лиоте решил да премести столицата от Фез в Рабат. Мароко извоювалo независимостта си през 1955 г. и краля Мохамед V избрал да не я мести.

Нашата първа спирка в града беше прекрасния кралски дворец.

Още от управлението на Мохамед бен Абдала, алауитските султани и крале са поддържали дворец в Рабат. Сегашната сграда е построена от Мохамед IV през 1864 г. за да замести стария дворец. Французите също искали султана да се намира само на едно място, близо до техните административни управления, за да демонстрира приемането си на новия режим.

Въпреки, че кралете имали много резиденции на свое разположение, когато била обявена независимостта през 1955 г., те избрали да запазят двореца, наречен Дар-ал-Макжен, като главен за монарха.

Някои крале, включително Мохамед V, предпочитали по-малкия и сравнително уединен дворец Дар ел Салаам, встрани от центъра на града, запазвайки този като официална и административна резиденция.

Дворецът се намира на края на „мешуар“, широк параден плац, заедно с малка джамия. Мешуара се използва за големи публични събирания, като завръщането на краля Мoхамед V от изгнание през 1955 г.

Освен жилищна площ за краля и неговото семейство, в двореца се помещава и Мароканската кралска охрана. В дворцовия комплекс има училище за старши членове на кралското семейство, кулинарно училище, Кралския колеж и библиотека, съдържаща ръкописи от колекцията на Хасан II.

Има и обширни градини, а площта около двореца е с дизайн, повлиян от френската официалност, традиционните арабски мотиви и местното градинарство.

Двореца не може да се посещава, като дори не трябва да се приближавате на повече от 50 м от портите.

Обиколката ни продължи отново с историята на кралското семейство и посетихме Мавзолея на Мохамед V, намиращ се срещу кулата Хасан, на еспланадата Якуб ал-Мансур. Тя представлява гробница на мароканския крал и двата му сина, Хасан II и принц Абдала. Сградата е смятана за шедьовър на модерната алауитска архитектура, с белия си силует, завършен с типичен покрив от зелени плочи, зеленото е цвета на исляма. Четящ Корана човек често присъства и има определено място. Строежа му е завършен през 1971 г., а Хасан II е погребан тук през 1999 г.

Мавзолеят е построен на място, на което се намира и незавършената джамия и кулата Хасан, нейното минаре. Поръчана от Абу Юсуф Якуб ал-Мансур, трети халиф от алмохадския халифат през 1195 г., кулата е трябвало да бъде най-високото минаре в света, заедно с джамията, също предвидена да е най-голямата в света. Когато ал-Мансур починал през 1199 г., строежа спрял. Кулата достигнала 44 м височина, около половината от предвиденото. Останалата част от джамията също била недовършена, като само основите на няколко стени и 348 колони били построени. Кулата, направена от червен пясъчник, заедно с останките от джамията и модерния мавзолей формират важен исторически и туристически комплекс в Рабат.

Джабир ибн Афлах, по чийто проект е била направена джамията, е трябвало да построи и двойник на кулата на Хасан, кулата Жиралда в Севиля. И двете са базирани на минарето на джамията Кутубия в Маракеш, но имат и влияние от древния египетски фар в Александрия заради височината си и метода за слизане и качване в него – чрез рампи.

Джамията е стратегически разположена на високия южен бряг на река Бу Регрег за да представлява впечатляваща гледка, видима от километри. Тъй като мястото около нея било покрай града по онова време и липсвало население, което да я изпълва, историците смятат, че е построена да служи и на друга цел – да бъде хем място за молитва, хем крепост.

Вместо стълби, в кулата се влиза по рампи, които са щели да позволяват на мюезина да язди кон до върха ѝ за да вика за молитва. В центъра на всеки от шестте етажа е щяло да има сводеста стая, заобиколена от рампи и осветена от прозорците във форма на подкови. Екстериора е декориран с панели със „себка“ шарки, както и колони и капители, издълбани от същия пясъчник като самата кула.

Забележително е, че джамията е с цилиндрични каменни колони, а не с обикновените тухлени стълбове на алмохадската архитектура. Тези колони са направени от цилиндри с различна височина, идея, колкото иновативна за времето си, толкова и неудобна заради забавянето на строежа. Този вид изработка сериозно допринесла за незавършения ѝ вид .

В допълнение към незавършения строеж, джамията пострадва и при Лисабонското земетресение през 1755 г. Мястото е обявено за обект на ЮНЕСКО през 2012 г.

Аз много активно се опитвах да намеря магазин за сувенири и последната ми надежда беше следващата забележителност, която посетихме – Казбата на Удаите. Важността на този древен обект е призната от ЮНЕСКО, които са я прибавили в списъка си през 2006 г.

Ибн Хавкал, географ, споменава за първото укрепление, построено тук, в негови документи от 977 г. Според него, структурата можела да осигури подслон на приблизително над хиляда войника. Алморавидите построили собствена казба през 1140 г., докато отблъсквали алмохадите, които се опитвали да нахлуят и да отнемат тяхното управление. Все пак, накрая алмохадите победили и започнали да реконструират и разширяват казбата. Те не са построили сегашната, но добавили джамия и дворец, именувайки сградата на Махди Ибн Тумарт, един от техните предци.

По време на царуването на алмохадите били направени редица промени в Рабат. Но след като Якуб ал-Мансур починал през 1199 г., казбата била изоставена и изпаднала в немилост. Била възстановена по-късно като убежище, но и пиратско скривалище, след като много мюсюлмани избягали от Испания, което пък ги накарало да основат свое собствено място в казбата през 17 век.

Посетителите на Казбата могат да разгледат долното ниво на крепостта, направено от алаудите, както и горното, добавено от алмохадите. Стените, ограждащи казбата са заплашителна гледка, 2,50 м в ширина и между 8 и 10 м височина. Някои от древните оръдия все още могат да се видят.

Гледката също е доста впечатляваща :

Това беше последният ни обект в Рабат, където, най-накрая намерих сувенири и се успокоих.

След него получихме неочаквана изненада – екскурзовода беше решил да ни покаже един малък град, който не беше включен в програмата, но се бори по красота и популярност със Шефшауен. Нарича се Асила и аз бях наистина впечатлена от вида му.

Историята на града датира още от 1500 г.пр.Хр., когато финикийците окупирали град, наречен Силис, открит на около 12 км от сегашния град Асила. Това място някога се е смятало за римската крепост Ад Меркури, но вече се приема като Силис. Асила бил частично построен от идрисидската династия, а кордобския халиф Ал-Хакам II го възстановил през 966 г. Португалците превзели града през 1417 г. и построили укрепленията му, но по-късно го изоставили заради икономическа криза през 1549 г. През 1578 г.., Себастиан Португалски използвал Асила като военна база по време на планиран кръстоносен поход, който завършил с неговата смърт и предизвикал португалската криза за унаследяване на престола през 1580 г. През 1589 г. мароканците за кратко поели контрол на града, но бързо го изгубили от испанците.

През 1692 г. градът бил отново превзет от мароканците под управлението на Мулай Исмаил. Асила бил използван за база на пирати през 19 и 20 век, докато през 1829 г. австрийците го бомбардирали заради тях.

От 1912 до 1956 г., бил част от испанско Мароко. През 1978 г. бил започнат грандиозен план за възстановяването му от кмета Мохамед Бенаиса. Той и художника Мохамед Мелехи организирали фестивал за изкуства, Международния културен мусем на Асила, започнал през 1978 г. и, както се оказало, голям генератор на приходи за града. Той е един от най-големите фестивали в страната, като рекламира и новия живот на Асила. Фестивалът включва местни творци и музиканти и продължава да привлича голям брой туристи.

В момента Асила е популярен плажен курорт, с модерни комплекси по брега, водещ до Танжер. Старите квартали да възстановени и боядисани в бяло, а богатите жители на Казабланка идват тук за уикенда.

Тук по-голямата част от групата ни реши да обядва, но ние бяхме прекалено заети да се скитаме из тези прекрасни улички. Въпреки това, забелязах няколко страхотни местенца, предлагащи прясна риба.

Вече наистина уморени се качихме на автобуса за последното ни пътуване за деня – до Танжер. Няма как да не спомена страхотните плажове, които видях през автобуса – огромни, пясъчни и чисти. Единствения минус бяха огромните вълни на океана, но гледката беше красива.

Преди да достигнем Танжер направихме кратка спирка на пещерата на Херкулес. Според легендата, Херкулес е спял тук по пътя си за да открадне трите златни ябълки от градината на Хесперидите. Тази кражба, която го е дарила с безсмъртие е единайстия от „Дванайсете подвига на Херкулес“. Според древните автори, градината се е намирала близо до Ликсус (сегашният град Ларах на Атлантическия бряг).

Друга легенда твърди, че пещерата е единия край на 24 километров тунел, свързващ Мароко и Испания. Популярен градски мит е, че известните макаци от Гибралтар са дошли от Африка по този начин.

В пещерата нямаше нито Херкулес, нито маймуни, но въпреки това си заслужава разходката. Комплекса има два входа. Този от океана наподобява формата на Африка и се твърди, че е направен от финикийците. Другия, към сушата, бил създаден от местните бербери, които използвали скалата за да вадят камъни от нея.

След нея видяхме още страхотни плажове и достигнахме до платформа за наблюдение със знак, съобщаващ ни, че се намираме на мястото, където Атлантическия океан и Средиземно море се събират.

На тръгване преминахме през Танжер, видяхме съвсем малко от него и пристигнахме в хотела. Той беше доста приятен, малко стар, но удобен и чист. Името му е Hotel Golden Tulip Andalucia Golf Tangier.

Това беше последната ни нощ в Мароко, на следващия ден ни очакваше ново приключение – Гибралтар. Така че, очаквайте продължението и не забравяйте да пътувате!

Please follow and like us:
error

Author: marinelapetrunova

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.