Много се чудихме дали да ходим до Верона или да си останем в Милано, но все пак се решихме.
Първоначалната ми идея когато купувах самолетните билети беше да отидем до някое от езерата наоколо, но впоследствие реших, че ще бъде прекалено студено и мъгливо и няма да успеем да ги видим в пълната им красота.
Та, Верона … От Милано се стига с влак, като цената зависи от бързината на влака . Еднопосочния билет варира от 11 до 20 евро, а продължителността от час и тринайсе минути до почти два часа.
Билети си купихме направо от гарата от машини за билети, а не онлайн, но препоръчвам да си предвидите повечко време, защото гарата е голяма, минават се проверки на багажа и може да закъснеете. Пътуването беше приятно, но нямаше нищо особено, което да разкажа. Хванахме влака около 9 сутринта за да можем да имаме достатъчно време да разгледаме града на Ромео и Жулиета.
Верона е град в автономната област Венето, и столица на провинцията Верона. Населението на града е 265 410 жители , а площта му е 206,63 кв.км. Верона се намира на река Адидже в близост до езерото Гарда. Поради значението и стойността на многото исторически сгради Верона е включен в списъка на ЮНЕСКО за историческо наследство. В града има много римски и средновековни паметници. Верона е известна с римския амфитеатър, който е и третия по големина в Италия след колизеума в Рим и арената в Капуа. Дори и днес се използва за публични събития, изложби, театър и опера през топлите летни вечери.
От гарата взехме автобус до първата ни спирка – Арената на града. Няколко автобуса тръгват от гарата, но няма как да се объркате, навсякъде има карти и упътвания, а билети може да купите направо от шофьора, но не забравяйте да ги валидирате на машинките вътре. Цената е 2 евро, като има вариант и за карта за цял ден за 4 евро.
Та, стигнахме и до Арената, където освен прекрасното слънце ни посрещнаха и „любимите“ тълпи, но няма как. Не сме единствените искащи да се разходят по празниците.
Амфитеатърът е създаден през I век от н. е. На него са се водели гладиаторски борби и рицарски турнири. Побира 20 000 зрители. Разгледахме я само отвън, все пак оставихме детето да потича малко след толкова седене на едно място, а и не ни се чакаха опашките.
Бях измъдрила някаква примерна програма за деня и тръгнахме да се опитваме да я изпълним. Естествено, не вървеше точно по план , защото просто се мотаехме из града.
Има няколко търговски улици, бъкани с народ, с който просто не можеше да се разминеш, но само ако преминеш една уличка по встрани и гледката беше тотално различна – пълно спокойствие и почти никакви хора.
И така стигнахме и до Пиаца дел Ербе – най-известният в града, който е помещавал и форума на града по Римско време.
От северната му страна се намира старото кметство, кулата Ламберти , Къщата на Съдиите и богато изрисуваната къща на Мазанти.
Кулата Ламберти или Torre dei Lamberti е часовникова кула висока 84 м. , чийто строеж е започнал през 1172г. През 1403 г. върха бил ударен от мълния и дълго време не бил реставриран. Ако имате желание може да се качите до върха ѝ срещу 6 евро всеки ден от 10 до 17 ч.
На западната страна , най-късата, се намират бароковия дворец Мафей , декориран със статуи на гръцки богове. Пред него се намира мраморна колона , на върха на която е лъва на Св. Марк, патрона на Венеция.
Друг интересен момент на площада е фонтана ( построен през 1368 г. ) , украсен със статуя, наречена Мадоната на Верона, която датира още от римско време.
Вече беше станало обедно време, а на площада освен кафенета имаше и пазар, от който се носеха изключително подканващи аромати. Похапнахме пица на стълбите на един дворец и продължихме по маршрута …
Видяхме Piazza dei Signori, отново прекрасен . Тук е бил центърът на стара Врона, като наоколо са градите на правителството, съда и сградите на фамилия Скалигери. По средата на площада има статуя на Данте Алигиери.
На горната снимка отляво се вижда Loggia del Consiglio – построен е през 1476 г. от Фра Джокондо и е истински шедьовър на Венецианския ренесанс и уникат във Верона. Статуите са направени от Алберто ди Милано и показват известни италианци, за които се твърди, че са родени във Верона .
Отдясно е Palazzo del Podestà, който е бил седалището на фамилия Скалигери. Някога е била украсена с красиви фреско от Джото ди Бондоне, но сега са останали само някои части в двора.
От тук решихме да отидем до най-известната атракция в града- Къщата на Жулиета . Датира от 13-ти век и се отличава с характерен готически стил. Разположена е на ул. Капело 23, в близост до площад „Ербе“, и дълги години е била притежание на фамилия Капулети. Всъщност, чистото съвпадение на имената е довело до популярното вярване, че това е къщата на Капулетите от Шекспировата творба. И въпреки че къщата е стара, самият балкон е добавен едва през 1936г., като е обявена за „Къщата на Жулиета“ за да привлича туристи. Балконът гледа към вътрешен двор, в който е поставена бронзова статуя на Жулиета. Поверието твърди, че който се докосне до дясната гърда на Жулиета ще бъде споходен от късмет и щастие в любовта. А благодарение на други поверия целият тесен коридор в двора на къщата е осеян с любовни послания и имена на любими хора.
Няма нужда да давам подробности коя е Жулиета и защо е толкова известна, но това което ме посрещна беше огромна изненада…
Къщата се намира на една от търговските улици и просто няма как да я пропуснете, защото още преди входа й има огромна тълпа от хора .
През тази врата, която виждате се влиза в малко тунелче, което води към двор, където вече може да видите къщата, балкончето и статуята на Жулиета.
Само че, преди да успеете трябва да изтърпите бутане с лакти, настъпване, препъване и всичко за което може да се сетите в тълпа, която ви носи и няма как дори да спрете или камо ли да промените посоката си на движение. Единственото за което ми стигнаха нервите ( мъжа и детето останаха навън ) беше да вдигна фотоапарата и да снимам това безумие.
И всичкото това само за да успеете да видите това :
Най-интересната част бяха стените на тунела, които бяха изписани с любовни послания :
Преминали и това безумие, което предполагам някога е било романтично и красиво място ( може би все още е така, когато не е отворено ) продължихме разходката към по – спокойно място – крайбрежието на река Адидже.
Преди него видяхме гробницата на Скалигери – те са погребален комплекс, построен от семейство Дела Скала, което управлявал града между 13-ти и 14-ти век. Макар и впечатляващи като цяло, те включват един паметник, който се отличава с великолепието си – този за Кангарде (1291-1329), най-важният и известен член на тази аристократична династия.
Кангарде е изобразен на върха на паметник, наричан най-красивата конна статуя в историята (в момента е изложено копие, оригиналът се съхранява в музея Кастелвекио).
Неговата фигура е може би най-известна благодарение на Данте Алигиери – негов гост между 1312 и 1318 г., по време на изгнаничестовото му от Флоренция. Алигиери го споменава в своя „Рай“ (и очевидно посветил е цялата книга на своя покровител, „величественият и победоносен господар на Верона).
След тях преминахме по няколко симпатични улички и стигнахме до реката.
Тук ни посрещнаха цяло ято чайки, които се радваха на местни хора хранещи ги с хляб. Благодарение на тях успяхме да направим чудесни снимки 🙂
Тук на заден план се вижда и замъка Сан Пиетро – хълма е обитаван още по римско време . Средновековният замък, на чието име е кръстен и сегашния е построен през 14 в,. от първите висконти на града. Оцелял е до 1801 г, когато е бил взривен от френски войници , а през 1840 г. австрийците развалят и каквито руини е имало оцелели.
През 1851 г. австрийците започват строенето на казарми и укрепление, което всъщност се вижда днес. Може да се види само отвън, сградата е запусната и не е обитавана от години, дори не се знае бъдещето ѝ …
До него може да се стигне по стълби или фуникуляр. Ние не успяхме да се качим, детето вече беше заспало, а и не бяхме сигурни дали ще имаме време. Всички казват, че гледката отгоре е прекрасна, така че ако имате време го посетете .
Разходката покрай реката беше много приятна, слънцето печеше силно и по никакъв начин не си личеше, че е втори януари 🙂
И така , бавно и спокойно, пристигнахме и до последната ни точка за града – Кастелвекио.
Това е замък, който е бил основната военна крепост на фамилия Скалигиери . Построен е от Калгранде II дела Скала между 1354 г. и 1376 г. По същото време е построен и укрепения мост Кастелвекио , който бил предназначен за бягство в случай на преврат или бунт. Крепостта трябвало да предпази Верона от силните ѝ съседи Венеция, фамилиите Сфорца и Гонзага.
Въпреки това през 1404 г. след краткото управление на фамилиите Карара и Висконти града е превзет от венецианците. По време на тяхната окупация се ползва главно за военни цели, тогава са направени и отвори, в които да се слагат оръдия, а през 18 в. дори става седалище на венецианската военна академия.
По време на последвалата френска окупация замъка е значително повреден. Макар че Наполеон избира него за резиденция, отношението му към местните хора ги активизира и те прогонват нашествениците. След като в града се населват австрийците замъка е превърнат в казарма.
През 1923 г. Кастелвекио претърпява сериозни промени , отговарящи на плановете на тогавашния директор на градските музеи . От 1925 г. в замъка се помещава галерия с най-голямата експозиция във Верона.
Не успяхме да го видим и отвътре, но времето напредваше, а трябваше да мислим и за прибирането до Милано. Прекарахме малко време в една детска площадка до моста на замъка и тръгнахме по обратния път – към Арената за да си хванем автобуса до гарата.
Там си казахме и довиждане с Верона с останали преобладаващо добри впечатления .
Въпреки това не знам дали бих се върнала специално до тук, в Италия има толкова много други прекрасни градчета …
Прибирането протече по същия начин като идване – купуване на билети от автомати на гарата ( отидете малко по-рано, защото няма запазени места, а влаковете се пълнят доста ), почти два часа пътуване и пристигане в Милано.
Там нямаше как да не удивя отново на прекрасните коледни елхи на гарата :
Пренаситени с емоции едва се добрахме до апартамента, където хапнахме набързо и веднага се трупясахме по леглата . Следващия ден беше последния в града ни , а програмата отново беше пълна …
