Неапол – ден втори, първа част

Цял ден само за Неапол – какво удоволствие 🙂
Това пътуване започнахме с идеята,че няма да се заседяваме много в града, а ще обикаляме само наоколо. Идеята се получи от огромното подковаване на всякакви форуми и статийки, които прочетох, твърдящи, че Неапол е мръсен, гнусен и извънредно опасен( дори имаше момент, в който се чудех дали да спим извън града).
Още с пристигането установихме, че в това няма и капка истина ( за нас, не искам да се окаже, че после съм подтиквала хората да не внимават и им се е случило нещо неприятно ). Да града е мръсен, но има толкова прекрасно очарование, че нямаше как да не го заобичам мигновено. Тесните тъмни улички, хилядите моторетки заобикалящи те на косъм и легените, които се спускат от високите етажи, че да не се налага да слизат по милион пъти по стълбите за покупки са само част от тази невероятна атмосфера, която може да се усети само тук. За някои хора това не е атмосфера, а кошмар, но такъв е живота – всеки с неговият си вкус.

Сега малко история – Неапол е италиански град с 960 177 жители, столица на провинция Неапол и на региона Кампания. Нарежда се на трето място по население след Рим и Милано.Неговото голямо артистично и архитектурно наследство е защитено от Юнеско, която в 1995 включва историческия център на Неапол, най-широкия в Европа, между местата на световното хуманитарно наследство. Основан е между IX и VIII век пр.Хр. от гръцки колонизатори, по-късно е наново издигнат като Неаполис в края на VI в. и началото на V в.пр. Хр и се нарежда между главните градове на Велика Гърция. В своята почти три-хилядолетна история Неапол попада последователно под дълги и многобройни чуждестранни владения, тъй като покрива една важна позиция за Италия и Европа. След Римската империя, през VII в. градът формира автономно херцогство, независимо от Византийската империя; впоследствие, през XIII в. за приблизително 600 години става столица на Неаполитанското кралство. От Неапол, в началото на XV в., под водачеството на Ладислао I ди Дурацо, тръгва първото усилие за обединение на Италия; впоследствие градът се превръща в политически център на Арагонската империя. Поради исторически, художествени, политически и географски причини става, от късното Средновековие до Обединението, един от главните културни центрове, наравно с другите европейски столици. Вече като столица на Кралството на двете Сицилии, след присъединяването към Кралство Италия, градът и най-общо казано цялата южна част на Италия, претърпяват относителен социално-икономически упадък.
Този упадък очевидно е продължил, но под него се забелязва старото величие и богатство. ВИнаги , когато мисля за града някак си пред очите ми изниква образа на госпожица Хавишам от Големите надежди – Загубен блясък изгубен от години нехайство и липсва на подръжка.


Да се върна и нашата разходка. Денят беше определен за обиколка на колкото обекта успеем да видим, като първият и най-важен беше Историческият музей. Вече писах колко бях разочарована, че не успях да видя телата от Помпей и незнайно защо мислех, че те се съхраняват в музея, така че ентусиазма ми беше навит като пружина. Впоследствие установих колко много съм грешала, но това не прави музея по-малко интересен. ( Идея си нямам защо бях решила така, може би звучеше по-добре от това, че не съм се подготвила добре и съм пропуснала главната забележителност в Помпей от разсеяност 🙂 ) Разочарованието ми беше голямо, особено след като обходих няколко пъти, разглеждах картата му все едно търся съкровище и накрая, безкрайно отчаяна попитах някакви девойки , които работеха там само за да получа разбиващият всичко в мен отговор, че телата са си в Помпей и никога не са били в Неапол. Въпреки, че няма посипани с пепел тела, музеят е прекрасен 🙂
Още със слизането от метрото се разбира, че сте на правилната спирка :

А с излизането от него виждате и сградата, която не се отличава особено много от околните.

Бяхме едни от първите посетители и не ни се наложи да чакаме, но все пак имайте едно наум и си предвидете време . Входът беше 13 евро, това е сайта на музея, късмет на тези, които не знаят италиански ,( аз съм един от тях и доста се мъчих със сайтовете на Неаполските забележителности) 🙂
Построен е от Бурбоните през 1750 г и е използван като казарма , а по-късно и от Университета на Неапол. Имат една от най-добрите колекции на гръцко и римско изкуство, благодарение на артефактите, които са пренесени от Помпей и Херкулан. А наистина е пренесено невероятно много. Освен статуи има цели стени, както и невероятни мозайки. Съща така цяла зала, наречена „Тайната стая“ с еротично изкуство, намерено в бордеите на древните градове. Естествено тази стая предизвикваше нервен кикот и неудобни погледи, както и небивал интерес във всеки тийнейджър, който се намира в музея.




Мозайките също са изключителни, като специално внимание трябва да се отдели на единственият портрет на Александър Македонски. Лично аз очаквах да е нещо по-голямо или по-скоро да  е отделено специално внимание на Сашето, но ето я истината :

Освен останките от Помпей, забележителна е колекцията „Фарнезе“,която представлява мраморни копия на гръцки произведения, като те са единственият начин , по който можем да се радваме на изгубените оригинали.


За самите експонати мога много да говоря, но мисля, че е най-добре всеки сам да го посети и почувства, тази красота не може да се преразкаже.
След като прекарахме няколко часа тук ( би могло и цял ден, но ние нямахме толкова време) се впуснахме в изследване на най-туристическата част на града и най-старата.Отново се полюбувахме на улички, широки колкото тротоар, на висящи на просторите юргани, на места дори и части от покъщнината бяха изнесени навън, явно мястото вътре не стига. Всичко това, докато не стигнахме до хилядите магазинчета със сувенири, спагети и измежду тях сгушени и няколко рибнисергийки.
Гледката е неописуема, особено като се има предвид, че магазините се намират под пищни, но олющени сгради, в малки безистенчета или направо на улицата. Абе, както казах трябва да се види.




Естествено , в този район беше пълно и със сладкарнички, продаващи прословутата „баба“. Това  е сладкиш, който представлява козуначено тесто, напоено с ром.  Въпреки, че е с полски произход, този сладкиш днес е важна част от сицилианската сладка кухня. Конкуренция й правят в това отношение неаполитанските сладкари, които също са големи майстори в приготвянето му.
Сладкишът баба има цилиндрична форма, но от едната си страна е бухнал.
Направен е от меко и пухкаво тесто, напоено обилно с ром или друг ликьор.
Легендата разказва, че баба се ражда по чиста случайност през 1735 г, след като свалят от престола полският крал Станислав Лешчински и го пращат в графството Лорена.
Обградилият се с учени и философи Станислав се посвещава на писането на първия проект за обединение на Европа.
Всеки ден му сервират сух и почти безвкусен мек и гъбообразен сладкиш, от който скоро му писва. Един ден, след като поисква нещо сладко и му донасят поредния сух сладкиш, Станислав грабва чинията от ръцете на слугата и я хвърля по масата, където има бутилка ром.Ромът залива сладкиша и стаята се изпълва със сладък аромат. Измисленият по този начин нов сладкиш Станислав посвещава на Али Баба.
Новият сладкиш стига бързо до парижките сладкари. Именно от Париж го внасят по-късно в Неапол и Сицилия знатни фамилии.
Лично на мен не ми хареса, но има много почитатели а и е задължително да се опита, когато сте в Неапол.

Препоръчвам ето това място:

което пък се намира точно пред следващата ни спирка – Napoli Sotterranea. Или казано на български- Подземията на Неапол. В града има няколко такива подземия или галерии, които са се използвали още от римско време, но ние бяхме решили да посетим точно тази, главно заради останките от Втората световна война.

Входа е малък и трябва да внимавате да не го пропуснете,цената беше 10 евро, като влизате на малки групи, задъллжително с екскурзовод. То и ако влезете сами освен да се загубите няма да разберете нищо от невъзможно многото коридори и галерии.

Първите сведения за обитаване на тези места са от преди 5000 г . По-късно гърците започват да копаят меката скала за да изградят крепостните стени на града и да построят храмовете и гробниците си. По времето на император Август римляните продължават да копаят, като изграждат 400 м акведукт.Така през следващите векове градът се разраства, а това налага да се увеличат подземният акведукт и крепостните стени. В края на 19 в. той е затворен заради епидемия от холера.Разходката се състои от няколко етапа, като всеки показва различна част и време на изполване на подземията:

1. Гръко-римски акведукт : по 136 стъпала се слиза на около 40 метра под нивото на улицата за да се видят няколко от изкопаните от гърците цистерни, използвани от града повече от 23 века. Има доста пространство, коридорите са широки, пода е равен. Имайте предвид, че се предлага , по-желание и да се влезе в една част, която е широка само колкото един човек и доста нисичка, където няма ток, а се дава свещ, която да носите по пътя. Ние нямаше как да се вредим за това интересно преживяване по две причини – аз изпитвам ужас от тесни пространства, а половинката носеше в кенгуру най-важният член от семейството ни, който отново сладко похъркваше.

2. Бомбоубежища от войната – има инсталации на войници, както и такава с падащи бомби. Може би най-итересната част бяха останалите от хората детски играчки и предмети от бита.


Имаше и други интересни моменти в разходката , като проекта на Университета на Неапол да гледат растения тук в подземията, като се осветява от луминисцентни лампи, а вода поема само от влажния въздух в подземията.


Освен покрай растенията ни разходиха и в стая, която се е използвала като склад за вино от манастира, намиращ се на повърхноста, заради постоянната си температура и влажност.Впечатляваща беше гледката на стълбището.

3. Римският театър – това вече беше много интересна част, защото е неочаквана. Екскурзоводът ни изкара на улицата и ни поведе към една типична неаполитанска къща, където се оказа, че има останки от римски театър, за който никой не е подозирал. Самата къща се намира на нивото на улицата, а за да се стигне до останките се вдига един капак на пода, под едно от леглата .
Около 500 години семействата са живеели в театъра без да подозират, като къщата все още се използва и само един  от собствениците е дал разрешение да се копае на мястото на неговия апартамент.
Останките са на коридорите и съблекалните на актьорите, не очаквайте да видите нещо подобно на Амфитеатъра в Пловдив. Театърът е взел името на император Нерон, защото той самият е пял опери в него.



4. Summa Cavea – това е най-новата част от обиколката и представя изложба на религиозни предмети и специалните религиозни сцени, които има в тази част от Италия. Намираме се пак в разкопките на театъра, но този път, намерени в дърводелски магазин.

След тази интересна обиколка (продължава около час и половина) бяхме доволно изморени и искахме само да седнем някъде и да похапнем. Не ни се  чакаше в заведение, затова се доверихме на много сергийки наоколо, които продаваха пици и нещо, напомнящо дюнери, което се оказа навита на руло пица 🙂 Все пак беше вкусно, а и успяхме да починем.

Посъбрали сили поехме към следващата ни спирка, като не спирахме да се любуваме на заобикалящата ни красота.



Та, самата ни спирка беше манастира Санта Киара, известен с двора си, в който се намират невероятно крсиви пейки, покрити с плочки керамика.Всъщност се оказа, че е цял комплекс от църква, манастир,гробници и музей.
Построен е през 1313–1340 г от Кралица Санча от Майорка и мъжът й крал Роберто от Неапол, който е погребан в комплекса. Църквата е била построена  в готически стил, а изписана през 17 в в бароков. Пострадала е доста през Втората световна и е била реставрирана през 1953 г.
Дворът на църквата , извън комплекса се ползва от стотици тийнейджъри за пиене на бира, ровене в телефон или просто безцелно висене. Малко ми беше странно като гледка, но явно е нормално за града. Влезете ли, обаче, вътре се пренасяте в абсолютно различен свят – одухотворен, спокоен и тих. Вътрешно дворче е повече от прекрасно, като е задължително да пазите тишина и да не сядате по керамиката.





Отрочето вече се беше събудило и имаше първа среща с италиански монаси, които за моя огромна изненада, много му се радваха и искрено се забавляваха и се опитваха да си общуват с него,като дори езиковата граница изобщо не ги спираше.И това, въпреки неговите старателни опити да погази всички забрани в манастира 🙂
Поради липсата на време разгледахме само вътрешният двор, но предполагам, че и останалата част от комплекса си заслужава.
Тъй като разказа ми досега описа само половината ни ден мисля да приключа и остатъка да го прехвърля в нов пътепис, защото аз много мразя да чета дълги писания и лесно се отегчавам, а не ми се иска да го причинявам на невинния читател, решил да се спре на моят блог 🙂 Затова, за сега толкова , останалото – скоро …