Идеята на този пост е на кратко да разкажа за пътуванията ми досега, или поне за по-важните. Неочаквано, писанията ми станаха доста дълги и за това ще ги разделя на поне две части, като давам тържествено обещание да насиля мързела си и да опиша по-интересните подробно.
Цял живот съм искала да пътувам… Въпреки доста променливата ми природа, това си остана едно постоянно чувство, което ме ровичкаше отвътре. След многото училищни екскурзии, ходенето ми в Македония на лагер за отличници ( !!! ), първото ми истинското пътуване беше обмена на ученици между моята гимназия и Колежа по изкуства в Бат, Англия. Не мога да опиша вълнението си, тъй като Англия беше и си остава някаква моя ирационална и безумна любов. Няма да се впускам в много подробности, едно че не помня добре вече, а и няма смисъл да пиша за толкова отдавана минали неща. Само ще спомена, че първото, което направихме с моите съученици, беше да се снимаме с униформените бобита, които бяха поласкани от нашето внимание и след това да си купим десерти от вендинг машина, понеже такива бяхме виждали само по филмите.
Дълги години, заради различни причини, нямах големи възможности за пътуване, освен спорадичното ходене на море.
За мой късмет, срещнах човек, за който незатихващата ми нужда от обикаляне, се оказа не досада, а точно обратното и се започна …
Първото ни общо пътуване беше много чакано и вълнуващо, защото бях много притеснена. Решихме да използваме агенция, защото изобщо не бях запозната и дори не подозирах за дремещите ми заложби на организатор и неуморен, препускащ и обръщащ интернет с хастара навън изследовател.
Та така, да се върна на темата – първото приключение – Солун и Метеора. Първата ни спирка беше Солун, където само дето не хълцах от удоволствие. Сега едва ли бих се впечатлила толкова, но тогава умрях от кеф. Времето беше топло, имаше си и моренце, какво друго му трябва на човек…
Най-важната спирка беше Метеора и невероятните скални манастири. За съжаление, обаче, първата мисъл, която ми идва, когато се замисля за това пътуване е жестокия дъжд, който ни пра една вечер при опит за прибиране в хотела. Половин нощ суших кецове и дрехи и оттогава никога не тръгвам само с един чифт обувки.
Втората дестинация беше логична, все пак съм доживотен фен на що вампирско има на тоя свят – екскурзия с гръмкото име „Румъния – земята на Дракула „. Нямаше нищо толкова мистично или кръвожадно, но замъка Бран, където Дракула я е прекарал една нощ, я не, си заслужаваше разходката. Двореца Пелеш и центъра на Брашов бяха приятна изненада. Забавния ми факт покрай Румъния е, че там ядох суши за пръв път и толкова ми хареса, че си носихме няколко порции в многочасовото прибиране с автобус.
Вече събрали кураж се престрашихме с нещо по-далечно : Прага. Пътуването се опита да съсипе ентусиазма ни, тъй като се наложи да чакаме четири часа на сръбската магистрала, но ние устояхме. Хотела, в който ни бяха настанили, сигурно беше построен във великите години на чехословашкия комунизъм и никой не си беше направил труда да забележи, че света се е променил, но пък храната беше достойна за партиен пленум. Прага беше първата дестинация, чрез която започнах да разбирам защо някои хора решават да емигрират. Страхотно спокойствие, красота и история, въпреки тълпите туристи. Бирата и храната само допълваха пълното удоволствие. След Прага изпитах първия си културен шок след прибиране в милата столица. Всичко ми изглеждаше сто пъти по-мръсно, раздрънкано и очукано, но си свикнах. Странното, е че такова силно чувство, не изпитах друг път…
Виена – тук нямам нищо особено открояващо се като спомен, освен страхотните дворци, изложбата на чичко Климт и творбите на Шиле. Винаги съм го харесвала, но на живо е разтърсващ. Пазя също много приятен спомен от кафенето в Историческия музей и зашеметяващите зали на Египетската експозиция. Но чувството да ядеш супичка сред тази обстановка е като, че си минимум принцеса Сиси.
Истанбул – първи досег с ориента, или поне така наивно си мислех аз. Оказа се огромен, космополитен град, не отстъпващ по нищо на големите европейски столици. Единственото, подсказващо къде сме, бяха мустакатите чичковци по кафенетата, чиято работа явно беше да оглеждат и освиркват туристките. Сигурна съм, че с това посещение само одраскахме повърхността и Истанбул има още много, което да предложи, особено извън утъпканите туристически маршрути. Капалъ чарши и Египетския пазар ме задушиха и измориха, за пореден път се убедих, че не съм за подобни места. Най-забавното беше на разходката с корабче, когато гида, разбрал че сме българи реши да ни покаже колко цени всеки клиент и започна да ни показва къщите по брега на Босфора и да нарежда, че тази била на Мустафа Едикойси, а онази – на Оснам Някойси. След няколко секунди пулене разбрахме, че това са герои на така популярните у нас турски сериали и хорицата са се принудили да научат снимачните площадки, за да задоволят нарастващия български интерес.
Егати якото! Къде е втора част?
чакай де, скоро ще е 🙂